Търновецът активно участва в подготовката на Априлското въстание

В старата част на Търново, около катедралната църква „Рождество Богородично”, на малкото площадче, встрани от храма, има паметник, а под него на мраморната плоча е изписано името Тодор Лефтеров. Паметникът, дело на скулптура Михаил Шапкарев, стои някак усамотен и встрани, от забързаното ежедневие на хората и нестихващия ритъм на града. Това усамотение, не пречи фигурата на младия мъж да се издига гордо. Именно такъв е животът на Тодор Лука Лефтеров – тих, но горд и целеустремен. Вероятно мнозина не са чували за младият търновец и не знаят историята за живота му. Паметникът напомня за смелостта му, а историята помни делата му, които всеки българин, трябва да знае.

Тодор Лука Лефтеров е роден в Търново, през 1852 год., в семейството на Лука и Анастасия Лефтерови. Баща му е виден и уважаван търновец, член на терзийския еснаф и търговец, с търговски фирми в Търново и Манчестър. След смъртта на баща си, и след завършване на търновското петокласно училище през 1869 г., 17-годишният Тодор Лефтеров заминава за Манчестър, записва се в престижният Оуенс колеж, където изучава икономически науки. През 1873 г. успешно завършва Висшето училище. Всички предпоставки да води един спокоен живот, в търговска кантора в Манчестър са налице. Съдбата обаче ни среща с него на друго място.

През 1873 г. го виждаме като учител в село Михалци. Важна роля за учителстването му в селото изиграва и отец Матей Преображенски, който се стреми да привлече будната търновска интелигенция към освободителното движение. Още в първите дни на учителстването си младият Тодор Лефтеров се превръща в любим учител на учениците си. Той ги разделя на отделения, според подготовката им, обучават се в отделни класни стаи, и от отделни учители. Въвежда нови учебни дисциплини и полза най-новите учебници. Местната общественост в Михалци му гласува доверие и той става председател на местното читалище, което развива активна просветителска и обществена дейност. Родолюбието на младия търновец не остава скрито и за местния революционен комитет, и скоро след установяването си в Михалци, той става един от най-дейните му членове, изцяло отдаден на каузата за свободата на Отечеството.

Може би най-красивият момент от живота му, е любовта му към Ирина Бачокирова, дъщерята на Бачо Киро. Непосредствено преди началото на Априлското въстание двамата се сгодяват. Една любов, която остава във вечността. Според спомени на близки на Ирина, тя до края на живота си носи любовта към Лефтеров в сърцето си. 

Тодор Лефтеров активно участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. Застава начело на чета от 28 души, която се формира от населението на Михалци. Тази чета се влива в четата на поп Харитон и Бачо Киро. Четниците участват в тежките сражения срещу редовна турска войска при Дряновския манастир от 29 април до 7 май 1876 г. Според спомени на оцелели четници, по време на сраженията в манастира Лефтеров се разболява от треска. Въпреки здравословното си състояние, той се сражава винаги в първите редици и поддържа духа на четниците с пламенното си слово. След последното сражение на 7 срещу  8 май, младият учител и революционер, Тодор Лефтеров е заловен и зверски съсечен от турският военачалник Фазлъ паша. Умира на 24 години.

По време на краткия  си, но наситен със събития живот, Тодор Лефтеров сякаш се е докоснал до всяка една негова струна – ражда се в заможно семейство, но в поробено Отечество, слуша разговори за далечни земи и народи, за стоки и търговски сделки, получава солидни знания от търновските учители, и получава възможността да се докосне до свободата, да живее в нея, по време на пребиваването си в Англия. Да я усети със сърцето и с ума си. Да успее да се слее със свободата и да я носи в душата си. Затова при завръщането му от Манчестър, за отец Матей Преображенски не е било трудно да го привлече за каузата на освободителното дело. И младият Лефтеров му се обрича до смърт. Запалва искрата на свободата сред своите ученици. Показва им как трябва да се воюва за нея, а на нас как се е умирало за нея.

Изготвил: Д-р Атанаска Стамболийска, отдел „История на България XV-XIX в.”