В рубриката "Мистерии и факти" на журналистката Светослава Тадаръкова за пръв път ще имате възможност да прочетете откъси от дългоочакваната й книга "Ванга, мъченицата на 20 век". Днес пред вас е първата част:

Идеята да разкажа живота на Ванга, проблясваше често в главата ми в продължение на години. Но все угасвах "свещта". - За какво да повтарям безброй пъти писани, филмирани и досадно изтъркани факти? Десетките книги за пророчицата я бяха банализирали ужасно, а баналността убива всичко журналистическо в мен. Нямаше стръв, нямаше риск, с една дума – не надушвах плячка.   

Имах щастието да видя Ванга два пъти, и то в месеците преди да почине през 1996. Направих интервюта, които тогава ми се сториха прости и ясни. Скоро си дадох сметка, че сляпата съм била аз.

Хиляди пъти се връщам към онези мигове. Връщам ги в главата си – пак и пак.  Гледам втренчено видеозаписа. Като детектив, който някъде е пропуснал най-важния детайл, разковничето за убийството.

Пред очите ми седеше забележително същество. Излъчваше нещо. Да не би още тогава да се бе вселила в мен?

Всичко уреди Светлин Русев, когото тя обичаше и наричаше свой „баща, брат и син“. Мисля си сега, хем на шега, хем съвсем на истина, че Светлин ми помагаше телепатично в невероятната история, която ще прочетете по-нататък. Той никога не ми каза направо, но аз знаех, че често не одобрява фактите, които изнасям. Но неговата светлина ми се явяваше точно, когато бе нужна - като светулката на детето, загубено в тъмна гора.

Защото първия път, когато тръгнах за Рупите, не предполагах къде отивам всъщност. В една тъмна гора. Не знаех, че там ще стана свидетел на страшна приказка, на която биха завидели даже Братя Грим. Е, аз потънах в гората за цяла година. Когато я напуснах през 2011, се навършиха 100 години от рождението на Ванга.

Помня, сякаш беше вчера, първия път, когато тръгнах за Петрич от НДК. Беше студ и мраз, валеше дъжд и сняг. Ден за всичко друго, освен за командировка. Погледнах небето и си помислих, че нищо не предвещава успех.

– На Ванга май не й харесва, че будим духа й! - направи опит да се пошегува Светльо, телевизионният оператор.

Оказа се, че не е прав. Ванга ни викаше. Времето беше дошло.

"Истината за мен някой ден ще излезе!", бе казала тя в едно интервю. Когато четях писанията за нея, не обърнах внимание на тези думи. Но още с първите ми въпроси в Петрич разбрах какво е имала предвид.

Оказа се, че години наред, не, цяло столетие, за Ванга са се разпространявали легенди, измислици и чисти лъжи. Никой не си бе дал труда да ги провери. Така че в книги, статии, блогове, интервюта и какви ли не тълкувания, фантасмагориите се преписваха отново и отново с необясним за мене глупав хъс.

Нищо не бе така, както изглеждаше! От самото начало, без усилие, се натъкнах на тайни, на чудовищни тайни, които отлично знаеха мнозина. Но хората или не искаха да говорят за тях, или ги шепнеха на ухо, или криеха лицата си. Затова се наложи някои да записвам скрито.

Знаех, че Ванга се е появила на бял свят в Струмица, днешна Македония – на половин час от нашата граница. Още тогава се запитах – да не излезе, че  прочутата в цял свят българска пророчица, е македонка?

В Петрич най-приятелски ме предупредиха да не си губя времето в Струмица. Там от Ванга не било останало нищо. И наистина, да търся мястото на родната й къща се превърна в пилигримско пътешествие. Докато не се изтерзаеш съвсем, докато не станеш духовно готов, не ти се разкрива Божият гроб.

Първо попаднах на така наречения „Момин Бунар“. Къщата на Ванга уж някога била до него. Дъщерята на един богат турчин разбрала, че умира от незнайна болест. На смъртния си одър поискала баща й да продаде всичките й дрехи, накити, чеиз и да изгради кладенец. Едно време той бил на края на града по пътя за Солун. Утолявал жаждата на пътниците и им връщал силите да продължат.

Днес там къщите пушат живописно по хълмовете на махалата, а миризмите им разпалват апетита на изгладнели като нас.

Струмица ми заприлича на българско село, току що обявено за град, от началото на 90-те. Старомодни витринки и мегаломански площад от времето на соца с кръгово движение, което без проблем поема старите автомобили.

Питайки за Ванга, ни пращаха къде ли не. Никой не знаеше, никой не помнеше вече. В края на краищата една млада пророчица бе живяла тук преди век.

Накрая стигнахме последното, най-бедното възможно място – турско-циганската махала. Стигнахме долната земя. Деца в мръсни, окъсели анцузи заскачаха пред нас. Дойде и една каруца със сено, няколко магарета и жени в потури. Те бяха атракция за нас, ние – за тях.

Въртяхме по малките улички до 6 след обяд. А ни чакаше още една цел. Трябваше да открием „Ханската чешма“. Край нея, пишеха книгите, Ванга била ослепяла. Забързахме – да стигнем до чешмата по светло. Тя била край македонското Ново село, на крачка от границата.

След 10-15 минути подминахме Ново село и стигнахме отбивката, която уж водела до въпросната чешма.

Изведнъж, като в холивудски хорър, настъпи пълен мрак. Отнякъде, отде ли?, падна черен облак. През фаровете в дясно от шосето виждах кален път. Той слизаше стръмно надолу и потъваше в непрогледното. Чак толкова смела не бях.

Потеглихме в посока България. Никой не продума. Мислехме едно и също – че Ванга ни спря.

Следващият път пристигнахме в Струмица рано – да има време за всичко. Изорахме турско-циганската махала. Накрая усилията ни се възнаградиха – открихме хубава къща на 2 етажа, където се била родила Ванга. На силен диалект собственикът се похвали, че лично е съборил колибата на Ванга, със своите ръце. Нищичко не е останало от нея, да си вървим!

Вероятно така бе отпратил много журналисти преди мен. Те бяха му повярвали.

След седмица отново се озовах в Струмица. По принцип имах уговорка с македонски историци. Кой знае защо, реших отново да ида до къщата. Просто да огледам. Какво и защо щях да оглеждам? Така се връща виновният на местопроизшествието, може би...

Когато спрях пред къщата, сякаш знаех какво търся и къде. Обиколих я отзад. С мъка отвъртях някаква телена ограда и се промуших в друг, вътрешен двор. Там пушеше една съборетина. Вратата изскърца. Излезе старец с галоши. Без да ме пита защо съм дошла, ми посочи с ръка:

– Това е останало от баба Ванга.

Проследих ръката му. Взрях се в тревата. Там личеше зид. Камъни, кал и мъх. Образуваше четириъгълник. Пет на четири. Основите на нейната къщичка.

Тук се бе родила велика пророчица. Трудно можех да си представя по-голяма мизерия. Но съдбата, изглежда, си знае работата. Също, когато в плевнята се е родил Исус Христос?

В интерес на фактите Ванга се появява на света на едно свещено, не случайно място. На 100 метра само е църквата „Свети 15 мъченици“. Руините на ранно християнската базилика стърчат впечатляващо и днес.

Именно тук през 4 век римските властници инквизират до смърт 15 светци. Тимотей, Теодор, Евсевий и техните другари бягат от ужас от император Юлиан Апостат, който преследва християните. Не успяват да стигнат далеч... Централната икона едва побира и 15-те. Чисти, решителни лица, които не можеш да срещнеш сега.

Тяхната гробница се превръща в култ. Така 15-те мъченици изпълняват своята мисия векове след смъртта. Църквата става център за християнизацията на населението на изток от Вардар. Особено в епохата на османците.

Случайно ли тук се ражда още една мъченица?

Неотдавна един главен редактор ми реагира:

– И какво сега, значи ти си „предопределена“ да кажеш истината за Ванга?
– Не само аз, - отвърнах. - Аз ще започна.

----------------------------

В СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ ОЧАКВАЙТЕ:

Вярно ли е, че бащата на Ванга е бил хайдутин, а майка й е починала, когато тя е била дете? Има ли изневяра в семейството?