Днес, когато говорим за това състояние на СДС, на мен не ми е весело. Няма как да се радваш, когато виждаш нещо, което ти самият си създавал, да приключи така безславно.

Ще ви разкажа един фрагмент от историята на СДС. История, която започна с лозунга "Времето е наше". Идеята дойде от леля Ванга. Когато през 1990 година един от лидерите на СДС отива и разговаря с петричката пророчица, тя казва: "Времето на комунистите свърши". И тогава Петко Симеонов, който беше начело на предизборния щаб, каза: "А, ами ето го лозунгът. Ако на комунистите е свършило времето, значи времето е наше".

"Времето е наше" беше песен, лозунг, химн, вяра, беше убеждение на милиони.

Истината е, че днес, когато говорим за това състояние на СДС, на мен не ми е весело. Няма как да се радваш, когато виждаш нещо, което ти самият си създавал, да приключи така безславно. Разбира се, през годините бяха направени много грешки. Разбира се, причините всеки си ги обяснява за себе си. Който и да питате в България, ще ви каже защо се е стигнало до тук. За мен причините са три: СДС никога не успя да приеме общата си история. Да каже: Да, Филип Димитров е наш премиер, не е луд; да, Костов е наш премиер, не е крадец; да, Желю е наш президент, не е марксист. СДС, сините, десните хора в България, предимно лидерите, не самите избиратели, а горе върхушката, вечно се караше кой какъв е, вечно пренаписваше историята, вечно я преправяше, вечно я триеше с гума. Не може Костов, който твърдеше, че благодарение на СДС е взел всичко, утре да я захвърли. Не може Софиянски да вика: "Олекна ми като напуснах". Не може всички да плюят президента Желев. Че ако го нямаше Желев, какво СДС щеше да има? Опитите на сините да пренаписват историята, да не приемат историята си, означава, че няма бъдеще. Ако не знаеш какво ти е миналото, кой си досега, как ще знаеш кой ще бъдеш утре?
 
Вторият проблем на СДС през всичките тези години, е така нареченото отлюспване. СДС не се научи да развива кадрите си. Вижте БСП. Да, има битка Първанов - Станишев, но ще ги запазят. От социалдемократи до тежки комунисти, от най-старата кохорта до най-младите. Хората, които бяха в СДС, които бяха някакво лице, емблема, всички са разпилени като пилци, всички са пръснати.

И третият проблем на СДС е, че не развива кадрите си, че СДС не можа да формира ясния си образ, ясната визия за страната. През 1989-1990 година ние знаехме срещу какво сме, но не знаехме за какво сме. Когато трябваше да махнем комунизма, трябваше да махнем член "Първи“ – нямаше спор. След това обаче имаше социалдемократи, които виждаха социализма с човешко лице – Дертлиев, имаше откровени монархисти, имаше ултра-десни. Лиспваше спойка. Може би заради липсата на дълги години демократически опит, може би заради това, че България беше от най-близките сателити на Москва не успяхме да изградим единна визия за бъдещето. Желая успех на сините, но не съм оптимист.