Оптимизмът, че някога ще живеем чудесно в България, отдавна е затрит някъде...

Родена съм през 1967 г. и съм убедена, че съм от най-ошашавеното поколение в България. Причините са няколко. Една от тях, но не най-важната, е стремителният галоп на технологиите, на който сме свидетели аз и моите връстници.
Първият ми спомен от телевизора беше черно-бяла “Опера” (един от общо двата приемника на село при баба). На него цялата махала гледахме “На всеки километър”. За да се обадя на майка и татко, отивах в селската поща. Там телефонистката дълго въртеше една ръчка и викаше колкото й глас държи: “Централа! Искам връзка!”. После влизах в дървена кабина и от огромен черен апарат през пращене и пукане чувах гласа на мама.
Сега съм се барикадирала с iPhone, таблет и два компютъра, изпадам в паника, ако си забравя телефона за пет минути. Ядосвам се и когато трябва да стана, за да взема дистанционното за плазмата. Технологиите някак ги преживяваме. Те винаги са се развивали и ще продължат да го правят.
Но виж, идеологическата и политическа подготовка е нещо друго. Защото ща не ща, точно тя е оказала решаващо влияние върху крехкото ми детско и юношеско съзнание.

Израснах в интересно от всяка гледна точка семейство
Едната ми баба – тази на село, беше заклета комунистка. От най-чистите, идеалистите. Почина с партийната книжка под възглавницата. Прегърнала левите идеи, след като влязла в ТКЗС-то, където била на почит и уважение заради безкрайното си трудолюбие. А и това бил начинът да “измие” срама от работата на дядо, който преди 1944 г. работил като жандарм към кметството.
В общи линии изпълнявал безобидната роля на селския пъдар и никому не направил лошо. Само че заради тази му противонародна дейност по-късно не приели баща ми да учи за летец в Долна Митрополия.
На село, където мина моето невероятно детство, бях подвластна на комунистическите идеали. Наред с игрите до захлас, се включвах в тържествата за 9 септември, където рецитирахме пламенно с другите деца стихове за партизаните и пеехме руски песни под диригентството на библиотекарката в читалището.
После официалното тържество преминаваше в общоселски празник, ядяхме вкусна агнешка чорба и играехме дълги народни хора, свиреше духовата музика. Спасението от скуката на село бяха книгите в селската библиотека, които изяждах с кориците.
Логично, де що има партизански роман, го знаех наизуст. Зоя и Шура, Малчика и Митко Палаузов ми бяха почти по роднински близки.
Но лятото свършваше и аз се връщах в града, където ме поемаха другите баба и дядо.

Тук историята беше съвсем друга
Баба ми – смирена и кротка женица, беше много набожна. Откакто се помня, на Бъдни вечер се събирахме в къщата й, тя кадеше и четеше молитвата. Точно тя, противно на кротостта й, била желязна в искането да ни кръстят с брат ми. Попът идвал по тъмно, да не го видят, че родителите ми щели да си загубят работата.
Така от малка усетих тайнството на Коледа, а мирисът на тамян ми навява мили спомени. Затова сега се ядосвам, когато на 24 декември дрънкаме в захлас “Джингълс белс” и редим до постните сърми луканки и пастърма.
Та, докато баба кротко ни учеше (и ни научи) да се кръстим и да имаме страх от Господ, градският ми дядо беше съвсем друга работа.
Трябваше ми доста време, докато осъзная, какво е искал да ми каже с вечно повтарящото се изречение: “Царят ще се върне дядовото, ама няма да съм жив да го видя!”. Кой цар, къде ще се връща, за мен беше пълна мъгла.
Дядо обаче изглеждаше прекрасно на пожълтелите снимки като млад офицер на кон, с бял кител да приема в строя поздрави от мъж с орлов нос, мустачки и военна униформа. Същият, който беше изобразен на сребърните монети, които дядо пазеше в голяма кутия.
После разбрах, че дядо ми е говорил с благоговение за цар Борис III и е милеел синът му Симеон да се върне. Имаше и нещо, с което дядо много ме обиждаше. Той никак, ама никак не се възторгваше, когато отивах, пръскаща се от гордост, да му покажа чавдарската си връзка и калпаче, после пионерската… После, като му казах, че са ме приели в комсомола.
Върхът обаче беше, когато влязох с отлична оценка да уча заветната българска филология. Той ме разпита какво ще работя после, изслуша вълнуващия ми разказ как ще стана учителка по български и отсече: “Абе, не е ли то чекмеджето да те удря в корема…”. Пак не го разбрах, но се ядосах, как така ще ме сравнява с прост магазинер?!
Години минаха, за да разбера колко е бил прав и защо е плакал като дете, когато му взели двата коня, каруцата и нивите, за да го вкарат в ТКЗС-то.
Завърших българска филология. Световните класици изместиха партизанските романи в съзнанието ми. Четох Ъпдайк и Гор Видал, Кафка и Набоков. В камерната зала на киното гледах филми, които не се показваха масово.

В последната година от следването ми Тодор Живков падна от власт
Бях сред първите, които в 5 часа сутринта окупираха университета. Не пропуснах митинг пред сградата на общината. Дерях се до припадък на “Времето е наше!”.
Омъжих се. Точно преди сватбата магазините се опразниха и едвам успяхме да намерим с връзки шпеков салам за тържеството. С прясната си отлична диплома започнах работа в първия частен магазин за обувки в града. Чепиците бяха внос от Тайван, но ги купуваха като топъл хляб, защото бяха шарени и лачени, нищо че се разпадаха на второто обуване.
Шефовете ми бяха супернеграмотни, но носеха костюми от пясъчна коприна и на фирмените сбирки се поливахме с уиски. Беше времето на мутрите, ланците и наченките на чалгата.
Родих. Майчинството ми стигаше само за две кутии сухо мляко. Памперсите бяха лукс. После работих в ресторант. Бях управителка и до към 2 часа чаках някои клиенти – паралии да чуят за 26-и път “Всички сме хора на този свят, и бедни, и богати”…
Царят се върна. И аз, като половин България, плаках от вълнение. И му вярвах. После започнах нова работа. Кариерата ми потръгна. Бабите и дядовците ми починаха, лека им пръст.
Дъщеря ми тръгна на училище. С интерес разглеждаше снимките ми с пионерската връзка. Смеехме й се, че бъркаше Тодор Колев с Тодор Живков, и се чудехме как може да не знае какво е това партизанин.
През годините гласувах ту за червените, ту за сините. После за тъмносините. За жълтите. Продължавам да гласувам, но ми е все по-трудно да избера за кой.
Кариерата ми се разви добре. Вземам добра заплата, но не се надявам да стигна до пенсия, като гледам колко болен е народът около мен.
Дъщеря ми завърши училище. От обърканите учебници по история горе-долу успя да разбере кой е Тодор Живков. Така и не проумя обаче що за идиоти ни управляват през последните 25 години, защо толкова много крадат и защо толкова много лъжат. Всъщност вече не я интересува, защото отиде да учи в чужбина.
А аз се моля да успее и да не се връща тук. Защото моят искрен пионерски оптимизъм, че някога ще живеем чудесно в България, отдавна е затрит някъде. Заедно с пионерската ми връзка и сребърните монети с лика на царя.

Източник:dnesbg.com