Днес се навършват 152 години от обесването на Апостола на свободата Васил Левски. Представяме ви интересни факти за заболяването му благодарение на доц. д-р Добрин Паскалев от Медицинския университет във Варна.

От родната история е известно, че Втората българска легия е създадена в Белград в периода 1867-1868г. Тя влиза в плана на сръбския княз Михаил Обренович (1823-1868) за обща борба на балканските народи срещу Османската империя. Под знамената на Легията се събират около 200 български доброволци, сред които са Ангел Обретенов – син на легендарната баба Тонка Обретенова, Димитър Икономов, Стефан Караджа, Васил Левски, неговият брат Христо, както и още много други родолюбци. Именно по това време Левски се разболява тежко, състоянието му е критично, за което научаваме от негови другари – Михаил Греков (с псевдоним Стоян Чакъров; 1847-1922) и Христо Иванов (известен като Големия или Книговезеца; 1838-1896). От това, което те съобщават, става ясно, че се касае за „стомашно заболяване“, но то в същност е коремно, тъй като по това време, а и днес още, двете понятия често се бъркат. Както пише в спомените си М. Греков: „Самата му болест в стомаха (корема – б.а.) беше станала – по негово (Левски – б.а.) обяснение – от преяждане, та затова той винаги ни напомняше, че трябва да бъдем умерени…“ [1]. От писмо на Левски до Найден Геров се разбира, че той е заболял след 1.02.1868г. и едва към края на март с.г. състоянието му се подобрило [3]. Първоначално Апостолът е приет във военна болница в Белград („шпиталито“), но поради лошите условия там е пренесен в частна квартира. За това съобщава Христо Иванов-Големия: „Разболя се Левски, лежа много на шпиталито и за малко щеше да умре, но сполучихме чрез министера, че го извадихме на особна къща и  там го лечиха двама доктори…“ [3]. За прехвърлянето на Левски в „особна къща“ помага прочутия войвода Панайот Хитов (1830-1918), който заплаща и разноските по лечението. По това време той живее в Сърбия като пенсионер на сръбското правителство, познат е във висшите среди, а по-късно (1874) се жени за Екатерина Бранкович, високообразована жена и дъщеря на апелативен съдия. Днес се приема, че къщата, в която е пренесен Левски, е домът на Панчо Досев (поч. 1876), български революционер [3]. Той е бил деловодител на П. Хитов и подвойвода на Христо Македонски (1834-1916), също участник  във Втората легия. Първоначално Левски отказва оперативно лечение и е лекуван по стари канони на народната медицина. Както пише М. Греков: „В най-усилни за Левски дни Ловчалията (Христо Иванов-Големия – б.а.) и аз ходихме зиме край Дунавът, разкопавахме блатата и ловихме жаби за налагание на стомахът му“ [1,3]. Естествено, това лечение е безрезултатно и тогава Левски се съгласява „да му направят операция в стомаха, която операция го спаси“ [1,3]. За тази неясна и опасна болест съобщава и Хр. Иванов-Големия в писмо до Стоян Заимов от 8.04.1896г.: „В. Ив. Левски беше в легията в Белград и лежа от стомашна болест и в голяма опасност, щеше да умре, че го извадихме на частна къща и го разпраха (оперирах – б.а.) частни доктори и го излекуваха. И после носи той тази рана една година незатворена и д-р Рашко я е лечил“ [3]. Тук става дума за д-р Рашко Петров Чорапчиев (1840-1894), български лекар, следвал и завършил медицина във Виена. Той е вторият след Раковски, който подписва на 15.06.1862г. „Статут на привременното българско началство“ по време на Първата българска легия [2]. Христо Иванов пише още: „Заеха се доктори да го излечат, като им се предложи, щото ако би някак да го уморят, то и те с него ще последват смъртта си. И зеха, че го разпраха (срязаха – б.а.) и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно, но той лежа много… носи раната една година незатворена…“ [1,3].

В писмо на Христо Иванов-Големия до Захари Стоянов от 24.04.1884г. се чете: „Той (Левски – б.а.) си носеше един бурен в дисагите и като слези ще го натупи и водата за малко време се угарчева и пиеше от нея… тя е един вид солфато дето растение расте в България“. Освен това той пише, че Левски е затворил постоперативната рана, като „сами си пахаше (пъхаше – б.а.) фетилите, сами са мияш (миеше – б.а.) [3].

Възможни диагнози

От казаното дотук става ясно, че Левски е заболял от опасна и животозастрашаваща „стомашна (коремна – б.а.) болест“, че е бил опериран, но раната не се е затворила дълго, което го принуждава да я почиства сам и да се лекува с „бурен“, т.е. с билка. Според Илия Пехливанов това е било хайдушко биле или ранилист [3]. Ранилистът (Betonica officinalis) съдържа танини, сапонини и алкалоиди, като намира приложение за бързо заздравяване на инфектирани рани под формата ва лапи. Служи също при невралгия, а запарката – срещу простудни заболявания [4]. Така вероятно с нейна помощ Левски е лекувал своята рана. Неясен е въпросът какво е било основното заболяване. В съображение влизат различни абдоминални заболявания. Нашият виден хирург проф. Петър Алтънков (1910-1997) дискутира възможни патологични състояния, като отхвърля възможността за перфорация на стомашна язва, „тъй като болните с перфорирала язва най-често загиват през първата седмица“ [1]. От друга страна, едва през 1881г. именитият хирург Теодор Билрот (Theodor Billroth; 1829-1894) провежда пилорна резекция на стомаха, а през 1885г. прави т.нар. „атипична пилорна резекция“, като двете операции са известни и до днес като „Билрот I“ и „Билрот II“. С други думи, тези хирургични вмешателства са въведени далеч след смъртта на Левски. П. Алтънков отхвърля и възможността за жлъчно заболяване, тъй като се касае за млад мъж, описанията на очевидците „не подкрепят жлъчно заболяване, а и операциите на жлъчни пътища започват да се извършват едва от 1882 г.“ [1]. Той не приема също диагнозите остър панкреатит и чревна непроходимост (илиус), тъй като фаталният изход настъпва много рано, а Левски остава жив [1]. П. Алтънков смята, че се е касаело за „един или няколко последователни пристъпа от остър апендицит и при последния се е образувал периапендикуларен абсцес“. Такъв абсцес, макар и рядко, може да се самоограничи от възникналите сраствания, а лечението е било само разрез на коремната стена с дрениране на гнойта. Той отхвърля и възможността за апендектомия [1]. Макар апендиксът да е описан много отдавна като орган, едва през 1886г. американският патолог Reginald Fitz (1843-1913) приема, че неговото възпаление е причина за острата болка в илеоцекалната област. До това време се е приемало, че заболяването е на сляпото черво и се е обозначавало като „тифлит“ (typhlitis) [5]. Наименованието идва от гръцкия термин за сляпо черво – „typhlon“. Така най-вероятно при Левски се касаело за периапендикуларен абсцес, който след разреза е продължил да гнои и Апостолът сам се церил с „фетили“ (дренажи), както и с билки. Друга възможност предлага Куманов. Той предполага, че фистулата е била резултат от специфичен процес. Двамата братя на Левски са починали от туберкулоза, т.е. бил е контактен на заболяването. Освен това е имал напрегнат и често в лишения живот и така се е стигнало до туберкулозен мезаденит (туберкулоза на мезентералнтите лимфни възли). По-късно се е развил специфичен абсцес в коремната кухина, но локализиран повърхностно, който е бил лекуван чрез разрез на абдоминалната стена [3]. Разбира се, че това е само възможна хипотеза, тъй като причинителят на туберкулозата е открит едва през 1882г. от големия немски бактериолог Роберт Кох. Днес за тази диагноза е необходима микробиологична посявка, каквато тогава не се е провеждала. Няма  яснота, как евентуално, би се заразил Левски. Възможно е това да е станало чрез храна, съдържаща туберкулозни бацили, т.е. първична чревна форма на туберкулозата. Няма данни той да е страдал от специфично белодробно заболяване. Друга малка вероятна диагноза според Куманов е коремна актиномикоза, при която се формира подобно на тумор образувание и след дрениране на гнойта състоянието се облекчава [3]. Както е известно, актиномикозата се лекува с антибиотици (пеницилини), които по това време са неизвестни. Възможно е споменатият ранилист да е оказал благоприятно въздействие за зарастване на раната.

Днес, от разстояние на времето и без медицинска документация, е много трудно да кажем какво действително е било заболяването на Левски. Единствените източници са от негови съратници, които обаче не са лекари. А и състоянието на медицината е било на друго ниво. Така остават само хипотезите и непреходният спомен за великия Апостол на свободата.