А какви времена бяха… Медиите се готвеха дни наред за първо априлския си брой, надпреварваха се кой ще измисли по-идиотска шега, на която по възможност да се хванат няколко шарана. Един познат години наред пращаше успешно наш общ приятел на среща с Кеворкян и той всеки път му се връзваше. С две думи, всеки има някакви мили спомени от Деня на лъжата.

Напоследък обаче става все по-трудно – не! – все по-безсмислено да се измислят лъжи. Защото всекидневието ги смазва с недостижимото си въображение. Неслучайно преди година „Не!новините“ се оплакаха от действителността пред Комисията по конкуренцията. Днес гледаме как „Труд“ са се напънали да измислят осем лъжливи новини и да ги разхвърлят по страниците, предизвиквайки драгия читател да открие разликите между истини и измама. И между „лъжовните“ дописки попада информация, че управляващите ще гласуват всеки момент забрана търговските вериги и молове да работят през уикенда, а веднъж седмично в тях да се продават само български стоки. Е, кой ще приеме това за шега? При положение, че същите тези хора ти обясняват как ей сега до месец-два ще намерят инвеститори за Химко – Враца и за Кремиковци. При положение, че днес министърът на икономиката обявява пет английски баби от някакво село за Инвеститор Клас А и изразява надежда и страстно желание септември на Карадере да се лее жизнерадостно бетон, а седмица по-късно им пише кърваво писмо в смисъл „вий кои бяхте, махайте се, че не ви познавам“.

Много по-лесно би било да изброим всички първо априлски шеги, които ни се стоварват на главите 365 дни годишно, отколкото да си спомним за ден без някоя идиотска изцепка. И много по-трудно би било да измислим нещо толкова откачено, че политическата класа да не се е опитала вече да ни го приложи. Като прическа на Ким Чен Ун.