"Войната на буквите" е нарекла най-новия си исторически роман Людмила Филипова. Издадена от "Егмонт България", книгата бе представена официално преди броени дни в Националния исторически музей с участието на 30 популярни личности у нас.

Всеки от тях получи лична покана от авторката да влезе в ролята на Апостол на буквите и заедно да пресъздадат сюжети, свързани с българската азбука.
За идеята и историята на написването на романа, както и за новата, история, която мечтае да опише, Людмила Филипова разказва пред "Труд".

Преди дни излезе новият ви роман "Войната на буквите". Кога избухва тази война и какъв е залогът според вас, г-жо Филипова?

В цялата яркост и епичност - през IХ век. Залогът е просъществуването на българския народ. Посланието и величието на една от най-уникалните и съвършени азбуки в света - българицата.

Защо избрахте тази тема?

Преди няколко години разговарях с млади майки, които обясняваха как са изпратили децата си от първи клас да учат в чуждестранни училища, защото българският език не им трябвал - бил ненужен и изчезващ. Тогава си помислих какво ли би станало, ако преди 11 века българите са мислели същото - нямаше да ни има вече. Езикът и буквите ни са толкова големи, колкото вярваме в тях. Затова си казах, че трябва да сторя нещо, тъй като един език изчезва тогава, когато народът изгуби вяра и респект в него. Реших, че първата стъпка е да разкажа достатъчно добре историята му. Също така ми омръзна навсякъде по света да ми казват, че говорим и пишем като руснаците и никой не знае, че ние сме тези, които сме им дали четмо и писмо, а с тях и езика. Никой не знае, че дори са преследвали и убивали българите, защото са ги просвещавали, за великото им дело. И сега цял свят мисли, че кирилицата е руска азбука от гръцки букви. И че българският е като руския. Боли ме сърцето от тези лъжи, за които само ние сме си виновни, защото не знаем историята си, не я разказваме, не я повтаряме, не я пазим. Затова реших да възобновя този процес. Стига българите да ме чуят. Стига да съм написала достатъчно добра история.

Колко време ви беше необходимо, за да направите проучванията си и да завършите романа?

Проучванията и разработването на сюжета ми отнеха две години. После още една за донаписване и редакция. Общо три.

Открихте ли нещо изненадващо за вас? Нещо, което преди това не знаехте?

Всеки читател ще открие своята изненада. Много са. Но може би най-впечатляващо за всички ще е колко много факти и истории не знаем или сме забравили за едно от най-значимите дела за народа ни!
Откритието, че азбуката ни е една от най-важните и уникалните на планетата, използвана е на повече от 50 езика и от 300 милиона хора по земята. А българският народ - един от малкото, дръзнали да се борят за правото си да защитят писмената си, за правото да са народ във време, в което азбуката е давала власт и контрол... Време, когато империите са избивали всеки, който не е използвал гръцка или латинска азбука.

Действието започва със смъртта на цар Симеон. Защо избирате тежките години преди българския Златен век?

Много автори избират Златните векове - величието се продава. За мен обаче далече по-интересно и важно бе как след тежка криза един народ, едни хора намират отново сили, нови криле в пепелта. Там е катарзисът, там е борбата, там е падението, но и възходът. Днес имаме нужда от тези примери. Има и друга причина - търсих максимално интересни исторически личности и ситуации от миналото ни - съдбите, през които да разкажа историята на буквите. Търсих дълго, изчетох много история, докато ги намеря в десети век.

Настоящето ни прилича ли по нещо на онова време?

Да, много. Отново има силни на деня, които пропиват бита ни с език и букви; отново се съмняваме в българското; отново сме в криза и яростно се нуждаем от кауза и обединение. Българицата, както я нарече заради романа д-р Соломон Паси, губи магичната си сила с всяка капка вяра, която губим в нея.

Какво е нужно, за да съхраним българското?

Желание. Вяра в него и копнеж да го има и след нас.

Къде минава линията между фикцията и фактите в романите ви?

Твърде тънка е. Реалността на фактите и историческият ход са значими, фикцията е може би там, където историческият сух образ става човек. Опитах се да се пренеса във времето им - да говоря думите им, да мисля мислите им, да пътувам пътищата им.

За кого от тях бяха необходими най-много проучване и подготовка?

Трябваше добре да проуча цялата епоха. Да се науча да говоря езика им, да мисля мислите им, да извървявам пътищата им. Проучих добре всеки от героите си, за да мога да изградя максимално автентично героите, но най-важното бе да изуча до подробности историите на буквите ни. А истината е, че тя е крайно противоречива и има десетки версии както у нас, така и в съседните страни. Повечето са безумни. Много безумни са и фактите, които учим за кирилицата, която е крайно време да наричаме "българица". Мисля, че всеки читател ще се изненада, като се зачете. Версията, която избирам, е почти неразказвана - тя стъпва по фактите, не по политика и интереси

Поканихте на премиерата си 30 почетни Апостоли на буквите. Как и защо ги избрахте?

Възраждането на вярата и уважението към буквите ни ще е толкова въздействащо, колкото повече хора я подкрепят. Поканих изявени личности, доказали се в областта си - учени, писатели, тв водещи, актьори, певци, журналисти. Изуми ме начинът, по който всички приеха, бяха инициативни и максимално организирани! Всеки подготви незабравим бисер за буквичката си. Десетките гости бяха единодушни, че се получи взривоопасна комбинация.

Казвате: "Всяка изписана буква се запечатва в сърцето... Книгите могат да бъдат изгорени, камъните - разрушени, но не и написаното в сърцата на хората..." Кое е посланието, съхранило се във вашето сърце, и какво послание искате да оставите в сърцата на хората?

Най-силното - посланието на българската азбука. Читателите на "Войната на буквите" ще се впечатлят, че тя същност крие цяло послание. Велико послание.

Ако можехте да спасите от огъня само една книга, коя би била тя?

"За буквите", защото след нея ще се родят идущите. Но истината е, че за да спася книгите, бих ги писала в сърцата на хората, не на хартия. Това се и опитвам да правя. Защото не хартията и "киндълът" ги пазят, а ние самите - разказвачите и слушателите/читателите на истории

Правите дебюта си като автор на романи с "Анатомия на илюзиите". За годините на прехода успяхме ли да преодолеем илюзиите си?

Никога не ми се е налагало. Даже пиша, че преодоляването на едни илюзии е за сметка на налагането на други. Илюзиите са важни и неизменни.

Имате и роли на големия екран. Сега бихте ли се върнали към киното?

Винаги. Киното е най-голямата ми страст - да го правя, да го живея пред екрана, да го играя.

А към телевизионните предавания? Вече извън ефира на "Високи токчета", кога Людмила Филипова обува обувки на висок ток?

О, това е едно от предаванията ми, чиято идея не бе лоша. "Звездите сигурно са полудели, Африка" е другото, в което се включих с удоволствие. Истината е, че се занимавам с телевизия от дете. И няма как иначе, с майка телевизионна водеща и баща, посветен на киното. Тях, за съжаление, отдавна ги няма, но ги пазя да живеят в мен.

Източник: "Труд"