Да си призная станах разноглед покрай тежките дебати относно идеите за пенсионна реформа, подкрепени и от финансовия министър Владислав Горанов. Парадоксалното в случая е фактът, че най-тежката битка срещу ковчежника на Републиката изнесе коалиционният партньор. Дори БСП и Волен бяха сравнително меки в споровете и коментарите. Най-силен беше приятелският огън на политическите сили, излъчили над 30 процента от колегите на Горанов в Министерския съвет.

Няма как да отрека наличието на разумни и образовани говорители при реформаторите.

Безспорно подготвени политици с опит и експертиза, придобити както в публичната сфера, така и в частното поприще. Очаквах далеч повече от хората на Радан под формата на силни тези, подкрепени от сериозни аргументи с научна (и не само) стойност. Нямаше така нужния в подобни ситуации сравнителен анализ под формата на обстоен преглед на подобни реформи и казуси в близки нам страни. Накратко казано, РБ размахаха призрака на някаква бутафорна националнизация, мъчейки се да събудят в българина заспалите спомени от тъмните времена след идването на комунистите през 40-те. Тогава за часове фабрики и банки преминаха в ръцете на народната власт без собствениците да кажат и гък. Не мисля, че ваденето на скелетите от гардероба и заплахите с експроприация ще допринесат за повишаване благосъстоянието на българския пенсионер – сега и в бъдеще.

Оптимист съм, че в анонсираните от финансист номер едно три месеца за обсъждане има достатъчно време да бъдат запълнени пропуските в знанията на политиците, а и информираността на българските граждани. Защото наистина няма по-демократична мярка от свободния избор къде да внасяш парите си за пенсионно осигуряване – държава или частен фонд.

Често обичаме да казваме, че страните от Вишеградската четворка са пример как точно трябваше да направим Прехода през 90-те. Тръгнахме от почти едни и същи изходни позиции, а ни изпревариха с десетилетие в икономическото и социално развитие. Но тъй като грам не обичам абсолютизирането ще посоча и някоя от грешките, от които можем да се поучим. Няма експерт или специалист, който да е измислил панацеята в пенсионните модели. Не е създадено перпетуум мобилето на социалните системи. Нищо не е вечно и подходящо за всички общества при всякакви условия. Знаете ли какво направиха поляците през 1999-та?

Подобно на аналогичното събитие у нас, те реформираха социалистическия си пенсионен организъм. Въведеният механизъм бе аналогичен на нашия – в играта влязоха частните фондове за задължително осигуряване по капиталова схема. Тогава бащите на полския преход пляскаха въодушевено, самият Балцерович даде подкрепа за новото начало. Но резултатите го опровергаха.

Докато при осъществяване на шоковата терапия той спечели, в пенсионната система не се получи съвсем така. Защото социалната политика не е гигантска приватизация на социалистическите заводи. Едно е да променяш планова икономика, съвсем друго - консервативния солидарен модел. Не можеш да ремонитраш часовников механизъм с чук.
В крайна сметка действията на полските пенсионни фондове донесоха на страната публичен дълг надвишаващ 50% от БВП – далеч над приетите в Маастрихт критерии за членство в Еврозоната. Държавата се наложи да подкрепя задъхващия се отрасъл, определени бизнесмени станаха милиардери, на фона на огромния риск милиони поляци да останат без пенсии след десетилетие.

Всичко това даде право на десния премиер Доналд Туск да прокара решения, съобразно които част от средствата по тези партиди да се влеят в общественото осигуряване. Пито-платено, както години наред правителството подкрепя частните фондове, така сега те ще върнат жеста на пенсионната система, благодарение на която от 1999-та насам те успяха да се превърнат в основен играч в икономиката на страната.

Редица икономисти твърдят, че полският модел е бил благоприятен за хазната тогава, когато е имало наличност на солидни държавни активи за приватизиране. И в Полша, и в България, вече значително намаляха апетитните хапки, собственост на правителствата. Какво правим оттук насетне в такъв случай?

Бърз преглед на пазара в двете страни показва, че пенсионните фондове с нищо не са убедили данъкоплатците, че могат адекватно да управляват поверените им средства. Най-малко, защото дейността им не е публична, липсва комуникация с гражданите. Колко от вас знаят къде са им парите?

Свикнали сме да критикуваме Националния осигурителен институт, но забравяме че той винаги опира пешкира, обирайки всички негативи за дупките в системата. Само НОИ е под натиск, той е отговорен и длъжен да покрива всички празноти и дефицити. За разлика от богопомазаните (от въведения през 2000г. модел) дружества. Нека има конкуренция, нека частникът се размърда в борба за клиенти. Знаем добре, че конкуренцията ражда качество. Знаели са го и ЕНП с техния премиер Туск, въвел реформата на Горанов в Полша.

Очевидно никой няма да ликвидира втория стълб. По-скоро и той ще поеме тежестта. Защото досега се радваше само на служебно разпределените стотици милиони (даже и милиарди). Нещо като назначените капиталисти след 89-та. Каква по-дясна мярка от самостоятелния избор? Хайде стига сме мислили хората за глупави. Никой не защитава твоя интерес така добре както самият ти.

И никой не може да спаси пенсионната ни система освен самите нас. Защото спасението на давещите е в ръцете на самите давещи се. Това са го разбрали в Полша. Трябва да го разберем и ние.