Русофилските настроения продължиха да владеят сърцата и след гибелта на комунизма а българите гледат на деспота Путин не като на заплаха, а като на спасение

„Единственият способ да се накарат хората в Русия да съблюдават законите, това е да се узакони варварството.“

Михаил Задорнов

Световният исторически процес, ходът на родните и международни събития непрекъснато предефинира ролята и мястото на отделните народи в съдбата на цивилизацията ни. Това предифениране е до известна степен същностен акт, но до известна степен – и акт формален. Формален дотолкова, доколкото в най-дълбоката си същност човек е общо взето непроменим, непроменимо оттам е и глобалното съотношение между доброто и злото на тази стара и нова земя. А след като от антични времена до ден днешен е била предавана като щафета от поколение на поколение, тази непроменимост предпоставя и спомената формалност. Ако имаме далновидността да надникнем зад фасадата на актуалните граждански феномени и да ги съпоставим с феномените от далечното и близко историческо минало, ще установим, че външните, видимите промени в тях са само фасада, която изкусно прикрива непроменените им същности. Това са извечните същности на човешката природа с извечния морал и аморал, които те носят незаличимо в плътта си. Тази природа интуитивно търси и намира своите проекции както в бита, така и в битието, както в делничните междучовешки отношения, така и в политическите реалии, сиреч в отношенията между отделните партии, държави и лагери. Колкото и многолики и разнолики да са тези променящи се и непроменящи се отношения, те по необходимост тръгват от екзистенциалните човешки потребности и водят до екзистенциалните човешки потребности обратно, т. е., погледнато онтологически, могат да бъдат изведени от тях и до тях сведени. Върху тази диалектическа взаимовръзка фокусират вниманието си и най-крупните политолози на античността Платон и Аристотел.

От тези железни закономерности не прави изключение и ролята на Русия (царска и съветска) на Балканите, и по-специално – в България. Векове наред тази роля е била империалистическа – империалистическа е тя и до ден днешен, когато за всички модерни велики сили империализмът, или поне териториалният империализъм, е отживелица. Но не и за Русия, която живее по-скоро в историята, отколкото в съвремието. Докато, стъпил върху руините на Втората световна война, Чърчил предрече, че бъдещите империи ще са империи на духа, съвсем естествено Русия пренесе безскрупулността, с която решаваше вътрешнополитическите си конфликти, и във външната си политика – кръвта вода не става. Би трябвало да говорим всъщност за една и съща безскрупулност, оперираща в различни полета (родното и международното) на политическата действителност. Циникът Шарл Морис дьо Талейран, който познаваше като никой друг руския политически манталитет, заяви, че „вероломното убийство е в Русия обичайното средство за детрониране”. Това си изявление Талейран прави в качеството си на външен министър през ХІХ в., когато вече много европейски, пък и не само европейски, страни са решавали персоналните назначения по държавните си върхове с други, различни обичайни средства, сиреч средства, облагородени от духовната ни еволюция и ползвани само в рамките на някакви общоприети регламенти. Дори когато, погледнато от днешната ни камбанария, невинаги са били напълно демократични, тези регламенти са израз на някакъв порив за демократизиране, на прокарващата си с мъчителни усилия път през унаследеното варварство цивилизованост, белег на волята на най-проспериращите общества да се отърсят от варварското наследство на тъмните векове и да тръгнат по нов, светски път към бъдещето. От подобни тенденции към усъвършенстване на нравите в монархическа, а още по-малко в съветска, Русия и помен няма. Докато, въпреки всичките си попътни отклонения и обрати, Европа се е облагородявала, Русия е крачила с твърда стъпка през годините и десетилетия от едно варварство към друго – чак докато абсолютизира това варварство в неговия най-кървав комунистически вариант. В този смисъл Русия не само географски – и културално не принадлежи съвсем към Европа. Казано по-откровено, 

на руския граждански манталитет е присъща по-скоро азиатската варварщина, 

отколкото европейската изтънченост. Ако някой ме упрекне, че междувременно нещата са се променили, а с подобни изявления аз възкресявам сенки от миналото, ще му опонирам с думите на нашия съвременник Михаил Задорнов: „Единственият способ да се накарат хората в Русия да съблюдават законите, това е да се узакони варварството”.

С казаното съвсем не искам да подценя съкровищата на руското културно наследство – особено в хуманитарната сфера. Казвал съм го и друг път: аз се прекланям доземи пред руското изкуство и се отвращавам от руската политика. Пред очите ми са творбите на онези гениални руски писатели, философи и композитори, на чиито шедьоври съм се възхищавал още като дете – възхищавам се и до ден днешен. Благодарение на партийната цензура обаче като юноша бледен аз не можех да зная, че авторите на тези безценни руски съкровища са само част от една много, много тънка прослойка изискани интелектуалци, които са живели и творили в несъвместимост със собствените си сънародници, които са битували най-често като чужденци в родината си, студували са като вътрешни емигранти в една смразяваща самота, оцелявали са на цената на много попътни премеждия в една перманентна опозиция спрямо политическата класа. В тази си нерадостна роля техните вълнуващи биографии не опровергават, а по-скоро илюстрират повсеместното варварство, в което тъне необятната руска страна. Но дори и сред тях лунатичните великоруски копнежи не са изключение. В най-популярното си четиристишие шовинистът Тютчев пише, че Русия не може да бъде разбрана с ума – в Руся трябва да се вярва. Да препоръчваш сляпата вяра в името на родолюбието, да се гордееш в един рационалистичен век, че родината ти е недостъпна за разума, е според мен пишман гордост – чувствата са несъмнено наше богатство, но само под върховенството на разума, интелектът, а не интуитивният порив, твори политическата култура на една нация. Със същата гордост друг един великоруски шовинист и съвременник на Тютчев – Николай Данилевски, който при това е изследовател и учен, в „Русия и Европа” противопоставя отечеството си на човечеството, заявявайки, че по своята дълбока същност Русия е чужда на Европа и трябва да оглави едно световно славянско братство, което да противопостави на пагубното европейско влияние. А това вече намирисва на обскурантизъм. Макар и не така отявлено цинични, подобни шовинистични щения не са чужди и на блестящите руски православни фундаменталисти, и на гениалния Достоевски, и на един Солженицин дори. Чието гениално перо направи толкова много за разобличаване на комунизма в световен мащаб, но чието побратимяване с кагебиста Путин впоследствие стана на базата тъкмо на мечтаната и от двамата великоруска хегемония.

Дегизиран като освободителна война,

този неутолим хегемониален копнеж тръгна преди век и половина да прогонва турците от родна земя. Но не, както официално провъзгласи Кремъл, свободата на православните братя-славяни – заграбването на проливите бе скритата, но водеща цел на руския империализъм. Тежко и горко на онези народи, които са освобождавани не от цивилизовани и проспериращи държави, а от безпросветни мужици и крепостници, които са така далеч от цивилизацията, както здравето от болестта. Не поход на свободата срещу робството е Руско-турската (псевдо)освободителна война, а нашествие на примитивизма и варварството на балканска земя. Настъпвайки през Дунава, руските воини грабят повсеместно българските селски домове, веднага след което заставят младата и бедна българска държава да плати на Москва разходите по войната до последния патрон. Което България и прави, обвързвайки се за дълги години с тежки и заробващи външни заеми. Веднага след като прогонва турците, Русия тръгва да обсебва новородената българска държава, да настанява по върховете й свои хора, да поставя националната ни армия под командването на руски офицери, да узурпира и стопанството, и образованието, и православната ни църква дори. Руската намеса е толкова брутална, че единствените оцелели от Априлското въстание апостоли – Захари Стоянов и Стамболов жално молят Турция да върне България обратно в султаната. Захари Стоянов пише във в. „Свобода”, че „руският бич боли повече от турския”, гледа на всеки български русофил като на национален враг и вижда дори в смесените руско-български бракове 

заплаха за националната ни независимост

Впоследствие, след болшевизирането на Русия, Москва влага огромни усилия и средства да индоктринира и болшевизира българското общество и да подкопае българската държавност – за съжаление до голяма степен успешно. Нещата стигат дотам, че Борис ІІІ заявява пред британския печат: „Генералите ми са германофили, министрите ми са англофили, народът ми е русофилски и само аз съм българофил”. С цитираното изявление Борис цели да спаси някакси България от огъня на разрастващата се към държавните ни граници Втора световна война. След което, въдворено от щиковете на червената армия, русофилството се превръща в официална доктрина, а България – в съставна част на съветската империя без собствена външна и дори без собствена вътрешна политика: всичките ни държавни люде бяха до един лакеи на Москва. За съжаление русофилските настроения продължиха да владеят сърцата и след гибелта на комунизма. И днес в парламента ни се вихрят политически сили, откровено финансирани от Москва, и днес милиони мои сънародници гледат на деспота Путин не като на заплаха, а като на спасение.

След края на Студената война Русия загуби значение за света, но значение за България не загуби. И България не е загубила значение за Русия в качеството си на плячка – под заглавие „Връщането на Русия на Балканите през Новорусия и Молдавия” руският геополитик Сергей Баранов разработва цяла стратегия за възстановяване на имперска Русия чрез насилственото приобщаване към нея не само на всички държави от доскорошната съветска империя, а и на целите Балкани с Гърция и Турция барабар. Що се отнася до България, московският геополитически стратег е недвусмислен: Страната ни трябва час по-скоро да бъде отлъчена и от НАТО, и от Европейския съюз и приобщена към Русия. Ако някой реши, че става дума за брътвежи на някакъв екзотичен и разбеснял се психопат, греши кардинално – Баранов само формулира открито скритите завоевателни цели на Москва.

Несъстоятелно е и да мислим, че коренът на злото е личността на Путин. Че Путин е безскрупулен деспот и великошовинист, еднакво безогледен и във вътрешната, и във външната си политика, не ще и дума, но не той, а почвениският руски национален манталитет е двигател на неистовия путинизъм. Както отбеляза при неотдавнашното си гостуване в София един руски писател, най-кошмарна е не арогантността на Путин, колкото и очевидна да е тя – най-кошмарно е обстоятелството, че за огромното мнозинство от сънародниците си Путин е недостатъчно патриотичен и шовинистичен, недостатъчно радикален с вътрешните и външни врагове на Русия, прекалено либерален, прекалено светски настроен, ненужно отстъпчив и цивилизован. Няма що: собственият му народ мечтае да види Путин още по-суров и безпощаден към всяко свободомислие, по-експанзивен, по-настъпателен към съседни и далечни страни и народи, съобразяващ се не с международните регламенти и дребнобуржоазните хуманистични предразсъдъци, а с необходимостта от възстановяване на загубеното след края на Студената война имперско величие и нужната за целта твърда ръка. А на фона на садомазохистичната национална душевност на руснаците, свикнала от векове да боготвори вожда и да обожествява държавата, опасността за народ като нашия да бъде претопен и да изчезне от лицето на земята, става съвсем реална.

И все пак изход ние имаме

И този изход е не да противопоставим на попълзновенията на Кремъл собствената си национална автономност – една малка и немощна държавица трудно може да отстоява самостоятелно независимостта си срещу една многомилионна колективистична империя. Решението е не самоотбрана, за каквато ние като държава нямаме ресурс – решението е обвързването ни с могъщи, надеждни и толерантни съюзници. Тъкмо по този път поехме ние преди двайсетина години, тръгвайки към НАТО и към Европейската общност – дано намерим сили да го извървим докрай. Защото тъкмо от този ни път искат да ни отклонят и просъветските и проруски политически партии по нашите държавните върхове, и милионите техни последователи по места, и непрекъснато упражняваният от Москва директен и индиректен политически и икономически натиск. Възраженията, че подменяйки една външнополитическа зависимост с друга, ние се прехвърляме от трън на глог, са несъстоятелни. Първо, защото, за разлика от зависимостта ни от съветска Русия, която ни бе наложена с груба сила, зависимостта ни от Брюксел и Вашингтон е въпрос на наш съзнателен свободен избор; и второ, едно е да си зависим от най-проспериращите и демократични свободни общности, а съвсем друго – да си поробен от една примитивна корпоративна империя, изградена и функционираща на кастов, на династичен принцип и обслужваща не духовните и социални потребности на гражданите си, а ненаситните апетити на собствената си номенклатура. Всеки от двата свята експортира онова, което притежава: демократичният – демокрация, авторитарният – авторитаризъм. Хубавото е, че от четвърт век насам ние можем да избираме. Лошото е, че изборът ни е обременен от жилавите остатъци на комунистически тоталитаризъм на родна земя и от ирационализма на едно ширещо се русофилство.

Оставена сама на себе си, България ще бъде смачкана между две еднакво недемократични, ретроградни сили – Русия на Путин и Турция на Ердоган. И двамата деспоти с еднаква готовност и с еднаква безскрупулност громят всяка вътрешнополитическа опозиция, преследват и убиват с еднаква безпощадност политическите си опоненти, обграждат се с престъпни олигархични кръгове, династии, роднини и клакьори, противопоставят се с еднаква неумолимост на всички светски влияния, на всяка демократична тенденция. Съседството пък на една изцяло русофилска Сърбия и на все по-усилено търсещата близост с Кремъл Гърция прави обстановката още по-сложна и непредсказуема. Вярно е, че в технократичното ни съвремие геополитическите фактори губят значимост за сметка на икономическите потенциали, вярно е обаче също, че и великоруският шовинизъм е колкото несъвместим с духа на времената, толкова и действителен. И ако една Сърбия или една Беларус са решили да битуват вън от европейското време и вън от европейската действителност, тяхно право е да се русифицират, както и колкото си щат. Нашият цивилизационен избор е да се себеотстояваме национално като свободни еманципирани граждани, като хора, органично свързани с европейската култура и общоевропейското ни бъдеще. Това ни себеотстояване не е леко дело. Всяко отстъпление от него обаче би значело да разтворим врати към едно ново варварство…

Източник: bulgariaanalytica.org