Руската църква прикри истинската причина да не отиде на събора - “Украйна”

Православният събор на о-в Крит приключи. Което съвсем не означава, че с него приключиха проблемите и разделенията в православния свят. Проличава и в дискусиите, които съпътстваха събора и ще продължават да се разгарят дълго след него.

Един от спорните въпроси, който няма еднозначен отговор е дали събитието, което се проведе от 17 до 26 юни, трябва да се смята за “Велик и свят събор”, каквито претенции имат неговите участници.

Защитниците на събора са категорични – той е и велик, и свят, най-напред защото за свикването му са дали съгласие всички поместни църкви, които са в канонично общение. Нещо повече – според младият, но очевидно изключително аргументиран, руски историк С. Брюн съборът е всеправославен, не защото в него трябва да участват всички поместни църкви, а защото всички те са поканени да присъстват – “Църквата не отговаря за онези, които не искат да идват на събори, не искат да се срещат и не желаят живо общуване по натрупаните проблеми”. Събирането на 10 от 14-те поместни църкви не омаловажава, а утвърждава безспорно съборния характер на форума.

Отрицателите на събора 

обаче имат не по-малко значим аргумент. Съборът не е всеправославен, нето велик, нито свят, защото на него не са представени всички поместни православни църкви. До колкото Руската патриаршия има най-многобройното паство, статистически погледнато, групата на отказалите да присъстват на събора съставлява приблизително половината от православните по света. Към аргументите срещу легитимността на събора следва да прибавим и един аспект от приетите предварително правила за неговата работа – решенията се взимат консенсусно, а не с мнозинство. И ако една поместна църква откаже да присъства на събора или не подпише някое от неговите решения, то съборът трябва да се смята за несъстоял се. При отсъствието на 4 от 14 поместни църкви дали наистина съборът е “всеправославен”? Апропо искането за консенсус, като принцип за взимане на съборните решения беше предложено от Руския патриарх и подкрепено от други поместни църкви, сред които и Българската. С днешна дата този принцип се оказа капан, който дава основание на четирите неотишли на събора църкви да отхвърлят безапелационно неговата “всеправославност”. На тази теза упорито настояват стратезите в Москва, след като опитите им за проваляне на събора не успяха. Но да разберем тяхната логика.

В анализите на събора вече отчетливо се оформя тезата, че с форума на о-в Крит патриарх Вартоломей се опитва да възстанови съборното начало в Православието и да го направи основен механизъм за взимане на актуални решения. По този начин да извади православните от клишето на “най-консервативна част от християнството”. Едва ли е случайно, че участниците на събора решиха той да бъде постоянно действащ форум, който да заседава през няколко години. Това от една страна е отворена врата към онези четири църкви (сред тях и Българската), които отказаха да участват в събора. 

Периодичното събиране на главите на православния свят, което изглежда реално като перспектива, де факто може да доведе до по-тясно сближаване на църквите и възможност за решаване на конфликтите. Така обаче се засилват позициите на Цариградския (Вселенски) патриарх, който единствен има право да свиква и председателства събора. Вартоломей и съветниците му са наясно с неформалните възможности за влияние, които му предоставя позицията на “пръв между равни” и очевидно няма намерение да се отказва от нея. Но точно това задълбочава голямата криза в православието. Амбицията на Вартоломей, която има историческо основание, се сблъсква с аналогичната амбиция на руския му събрат, която се основава на статистиката.

Претенциите на Москва,

че църквата й е най-многолюдна в света и иронията, че паството на Цариградския патриарх е драстично по-малко от нейното, влизат в дълбоко противоречие с духа на православието. Църквите не се делят на “малки” и “големи”, на “многолюдни” и “малобройни”. Обратното намирисват на ерес, сравнима с етнофилетизма, което разбира се ни най-малко не безпокои Москва. Правото е на страната на мощния.

Свикването и провеждането на православния събор се оказа поредната арена на която се сблъска църковното съперничество между Цариград (Константинопол) и Москва. Онова, което и досега не беше тайна, вече стана глобално достояние. Православието, което чрез събора трябваше да покаже своето единство, всъщност отново се оказа разделено. Не от догматични различия, а от игри за надмощие. Но за разлика от епохата на “Желязната завеса”, сега църквите не оформят двата лагера – на “славянското” и на “гръцкото” православие – нищо, че Москва ще продължава да настоява, че съборът е бил гръцка църковна доминация. Да, ама не.

На форума участваха шест гръкоезични и три славяноезични църкви, плюс румънската. С уточнението, че в делегацията на Цариградската патриаршия бяха включени няколко епископи от Великобритания и САЩ, главата на Естонската автономна църква и на Украинската православна църква. Имаше и един чернокож митрополит – в състава на Александрийската патриаршия, чийто диоцез обхваща Африка. А грък в Албанската църква само нейният архиепископ Анастасий – останалите делегати са албанци. Така, че съборът на о-в Крит има основанието наистина да претендира за “Всеправославен” – за жалост на Москва и останалите църкви, които отсъстваха. Те разбира се, няма да признаят и другото си поражение – съборът работеше плуралистично, а не под прикрития диктат на Цариградския патриарх Вартоломей, както се опасяваха. Всеки, който внимателно е следял дискусиите, знае, че по някои от темите имаше доста спорове и решенията се взимаха не според предпочитанията на председателстващия събора. Т. напр. албанският архиепископ Анастасий, който се ползва с несъмнената симпатия на Вартоломей, направи едно твърде важно предложение за православните – съборът да се произнесе кои пости са задължителни и кои – не, както и да се приеме обща позиция за връзката между спазването на поста и допускането до причастие. Но предложението не бе прието. Пак в резултат на дискусии бе внесена съществена поправка в предварителния текст, регламентиращ отношенията между Православната църква и останалите християнски изповедания. Противно на очакванията тази тема не взриви събора. Напротив, десетте църкви съборно дадоха зелена светлина за продължаване на диалога с другите християни...

Преди фанатично втренчените в благочестието си православни отново да изпаднат в истерия, че форумът на о-в Крит налага на Православието уния с папата, да проанализират безпристрастно следния факт.

В навечерието на събора в Крит, в Санкт-Петербург се проведе ІХ-то богословско събеседване между Руската църква и Конференцията на католическите епископи в Германия. Обект на “събеседването” – християнското учение за брака и съвременните предизвикателства. Странно съвпадение с една от темите на всеправославния събор?! Православно-католическия руско-немски форум се случва с благословията на Московския патриарх Кирил. Не ще и съмнение – икуменизмът, т.е. диалогът с католическата църква е част от стратегията на Москва да разширява влиянието си сред западното християнство. Иначе щеше ли така демонстративно руският патриарх да си разменя целувката на братолюбието с папа Франциск?! Дали и той не предава Православието, както Вартоломей? Би трябвало да е така по “боговдъхвонената” логика на всички онези, които са се самоиздигнали в “истински православни”, които фанатично са издигнали в култ стария календарен стил, а всички останали са отречени като “новостилци” и “модернисти” – т.е. слуги на дявола. Не, не. Точно защото логиката им е “диктувана” свише Руската църква може да има контакти с католиците, а Българската не бива – иначе изневерявала на Православието... 

И още един факт, който нямаше публичност. В дните на събора се случи и официалния празник на Суверенния орден на рицарите от Малта, който е католически. На приема, даван от посолството на ордена у нас се оказаха Средно и Западноевропейският митрополит Антоний, който “единодушно” със събратята си от Светия синод гласува на 21 април становище, че освен Православието всички останали са еретици и разколници. С посланика на ордена любезности си размени и небезизвестния йеромонах Никанор, чието име стои в подетата през февруари нашенска подписката срещу участието на БПЦ в събора, защото той щял да бъде икуменически. И като капак в тази компания се оказа предстоятелят на Руската църква в София – йероманах Филип (Василцев). Според решението на Св. Синод 

Суверенният орден на рицарите от Малта е еретически

Интересно, какво правят на приема му православни духовници, които при това са заявили позициите си срещу икуменизма и католиците?

Оказва се, че антиикуменизмът е само параван, зад който Руската църква прикри истинската причина да не отиде на събора. И тази причина се нарича “Украйна”. Там трескаво се обсъжда възможността разделеното в няколко църкви православие да се обедини и да се откъсне от Москва. Такива настроения има не само в Киевския патриархат, който се смята за схизматичен от православието, но и сред духовниците на Украинската православна църква, която е автономна в рамките на Руската патриаршия. Обединителните процеси несъмнено водят към благоволението на Цариградския патриарх и едва ли е непремислен дипломатически ход призивът на украински депутати Всеправославния събор да даде (автокефалия) независимост на Украинската църква. Вартоломей, който е изкусен дипломат, не включи този призив в дневния ред на събора. Това обаче съвсем не означава, че не държи здраво в ръцете си картата с украинската църковна независимост и няма да я разиграе при първа възможност. 

До колкото Киевска Русия официално е получила кръщение от Константинопол Вартоломей ще намери основание да признае съществуването на поместна православна църква в Украйна. Въпреки предупрежденията на Кирил Московски, че ако това се случи, църковният разрив между Русия и Цариградската патриаршия е неизбежен. Тази апокалиптика обаче се диктува по-скоро от страх, нежели от сила. Стратезите в Москва несъмнено предвиждат, че сдържаността на Вартоломей по украинския казус може и да не продължи дълго. И за да спечели малко време, Руската патриаршия може и да склони да приеме решенията на православния събор от о-в Крит. Може да изглежда немислимо, но не е невъзможно. Дали тогава и Синодът в София ще бъде принуден да стори същото. Българската православна църква (БПЦ) се набърка в игра, за която няма нито потенциал, нито ресурси...

Отказът на Светия синод Българската патриаршия да участва на Всеправославния събор утвърди в глобалното пространство 

образът й на руски сателит

И първото глобално признание дойде не от прозападни анализатори, а от собствено руска среда. Няколко дни преди събора бившият главен редактор на официоза на Московската патриаршия Сергей Чапнин коментира: “Много е трудно отказът на БПЦ да се представи като самостоятелно решение. Това е неголяма, слаба Църква, с много слаб богословски ресурс...Освен Москва никой не може да повлияе така на решението на БПЦ”. Православните българи едва ли откриват нещо непознато в това твърдение. Но така директно изречено, при това от онези, заради които синодалните ни старци заложиха имиджа на цялата ни църква – е унизително и гадно, нали? На този фон клакьорството на присинодалните публицисти, че Българската църква не била слуга на никого звучи още по-неубедително, дори жалко. При това Синодът ни продължи убедително да доказва, че ресурсът му наистина, ама наистина е много слаб.

Съдете сами. Руският патриарх не отиде на събора, но изпрати специално послание с което дипломатично извини отсъствието си с отсъствието на другите три сестри-църкви. За разлика от Кирил, патриарх Неофит запази тотално мълчание. Втори неразумен ход на БПЦ, след пионерския й почин да не отиде на о-в Крит. И естествено – липсващото послание на Българската патриаршия беше забелязано от всички участници в събора. 

Много преди юни официалният сайт на БПЦ буквално облъчваше с позициите на всички отрицатели на събора – мненията на чуждестранните митрополити, които аргументираха нуждата от свикването на форума изобщо не се отбелязваха. (Симптоматика за тежък авторитаризъм, който не е напускал Синодалната палата, но това е друга тема). Та същия сайт даде гласност и на заканата на Сръбската църква да напусне събора, ако предложенията й не бъдат приети. Но се случи друго. Още на първото заседание Сръбския патриарх Ириней заяви, че няма да се оттеглят от събора, защото той работел адекватно. В резултат делегацията на Сръбската църква е успяла да прокара десетки поправки в съборните решения...

Не се сбъднаха и първоначалните прогнози, също лансирани у нас, че на събора няма да отидат и две от “малките” църкви, които подобна на Сръбската, са под руска доминация – Полската и Чешката. Напротив. Архиереите и на двете очевидно имат много повече усет за баланс между суперсилите в православието – Москва и Цариград – отколкото българските им събратя.

Това, което демонстрира висшият клир на Българската патриаршия наистина доказва твърдението на С. Чапнин за “слаба Църква”. Патриархът и нашите митрополити трябваше да отидат на събора, за най-малкото за да видят какво е висш пилотаж в църковната дипломация и богословието. На Критския събора се чуха позициите на световно признати богослови в расо като Албанският архиепископ Анастасий (Янулатос), митрополитът на Навпакт в Гърция Йеротей (Влахос), британецът Калистос (Уеър). Уви, целият състав на Св. Синод да се напъне, няма да може да съчини и една страница, от онова, което са написали тези авторитети. Не вярвам висшият ни клир да се отказа от участие в събора, защото знаеше, че ще лъсне резилът му пред световното православие – нулева църковна дипломация и богословски потенциал със съмнително качество. Но кой знае? Съборът на о-в Крит показа, че Православието е динамика, която няма нищо общо с кретането във вярата, на което обрича паството си българският синод.

Трудно при такава ситуация се споделя патосът на Пловдивския митрополит Николай, че с отказът да участва в събора, Българската църква спасила Православието. Не уточни обаче кое православие? Дали държавно-парадното, или суеврено-битовото. Или православието на архонтите и масоно-тамплиерите? Или православието, което болезнено отсъства от ежедневието на българите.

Да си припомним и как официалното отсъствие на българските архиереи, бе запълнено на събора от “присъствието” на низвергнато-помилвания архимандрит Харалампий от Видинска епархия, който се разходи сред участниците в събора като епископ с титлата “Анхиалски” какъвто не е и все още не е ясно как получи регистрация като участник. Това на църковен език се нарича самочиние и е белег за тотално отсъствие на дисциплина и смирение сред младите духовници. В други църкви Харалампий да е низвергнат отново, но в Българската – мълчат. Та какво православие спасяваме ние, които станахме за посмешище на православните?!

И друго. Един спасител на православието би трябвало за знае какво казват и неговите канони и правила. Както припомня Руският историк С. Брюн не случайно припомня 40-то правило на Лаодикийския събор (343 г.): “Повикани на събор епископи не трябва да се отнасят с пренебрежение, а трябва да отиват да учат или да се учат за благоустрояването на църквата и за друго полезно. А който пренебрегне това, сам себе си е обвинил...”. Нека Св. Синод на БПЦ официално да отговори – наруши ли с отказът си да участва на събора това правило или не? И означава ли това, че 

над църквата ни тегне “самообвинението” в изолация

от православното единство. Или единството се мисли само между четирите църкви, които отсъстваха от събора? Един спасител на Православието трябва да има доблестта да отговори на тези въпроси. Длъжен е. Най-малкото заради онази част от паството си, което докато искрено изповядваше Символа на вярата: “Една, Свята, Съборна и Апостолска църква!” имаше терзание, защо неговата патриаршия не е част от същата тази Една, Свята и Съборна църква, която се е събрала на о-в Крит. Надявам се, че висшият ни клир не е имал намерение да ни изправи пред поредното изкушение, като ни даде повод да мислим, че словата в храма може и да звучат формално... 

Вместо да се изживяват като последно-инстанционни тълкуватели и единствени ревностни бранители на вярата (което само по себе си е грях, нарича се “изпадане в прелест”) синодалните архиереи е полезно да се свикат на извънредно заседание и задълбочено да изучат приетите от събора документи. И да се произнесат по тях преди Московската патриаршия. Тогава ще им повярваме, че взимат решенията си “самостоятелно и по съвест”, нищо, че някои от тях издават обезпокоителни признаци на самодостатъчност, което пък е присъщо на трудноизкореним провинциализъм.   

Източник: Faktor.bg