Полк. Стефан Илиев води българската армия при битката на връх Червената стена

Родственици издирват гроба на полковник Стефан Илиев. Българският воин е загинал на 26 март 1917 година в жестока битка за Червената стена край Битоля. Тогава, в едни от най-кървавите дни на Първата световна война, умират 1200 наши войници.

Срещу българите са изстреляни повече от 200 000 снаряда. Епичните боеве на върха стават известни като "Македонска Шипка". Хиляди българи, подобно на тези при Шипка, започнали да хвърлят камъни и дървета по френските войски, след като им свършили мунициите.

Полк. Стефан Илиев е един от тези, които води българската армия към победа. Командир е на 15-ти пехотен Ломски полк. България поставя на колене Франция.

"Момци, цяла България сега се обляга на нас. Трява да отблъснем врага", извикал Стефан Илиев и повел полка. Ранен е три пъти – в китката, рамото и челото. Отказва да го превържат. Когато болката става нетърпима, се връща при лекарите. Снаряд го улучва право в сърцето. Умира на бойното поле. "Бил е наясно, че си отива. Минути преди да загине казва: "Сбогом". Приберете и съхранете архива на полка", разказа пред Plovdivutre.bg. внучката на полковника Емилия Кожухарова.  Бил е само с пистолет. Вместо да стои в землянката, той лично е повел контраатаката. Остава в историята като единстваният командир на 15-ти полк, загинал на бойното поле до войниците си. При военни действия полкът стигал до 8000 души.

Заради геройствата и победите в десетки битки Илиев имал над 10 от най-големите военни отличия. Между тях са два военни ордена "За храброст",  Княжески Орден "Св. Александър", Медал "За независимостта на България", Германски орден "Железен кръст" II степен и Турски орден "Железен полумесец". "Това е висш героизъм. Да дадеш живота си за една кауза – Отечеството. Най-голямата саможертва. Героизмът на воини като него е сравним с този на Левски и Ботев", коментира Кожухарова. Според нея най-важно е за тези хора да се знае и да се помнят.

От няколко години близки на полковника търсят гроба му. Има следи, че той е положен в българската църква "Свето Благовещение Богородично" в Прилеп. При влизането на сърбите в града обаче през есента на 1918 година мястото с тленните останки е е разрушено.

Сега гробът липсва, няма очертания, не се знае къде е, но би могло да се установи. По-трудно ще се намери, ако е имало препогребване. В онези години е имало практика да се прави обща костница, за да се загубят следите на загиналите герои.

Местни хора от Видин, където е роден, разказвали, че военният бил изключително човечен и благ, дисциплиниран и отговорен. Държал е на здравето и живота на войниците повече от своя. Никога не е претендирал за награди и слава, никой не го е надминавал по храброст. Портретът му трябва да виси във всички казарми, писал преди години ген. Асен Николов.

48-годишният Стефан Илиев не е имал свое семейство. Отгледал трите дъщери на брат си, т.е. бабата на Емилия Кожухарова, която била кръстена на него - Стефания. Синът й пък  носи името Стефан, а полковникът му става кръстник.

Преди година родствениците на загиналия поискали от видинската община улицата, на която е живял той, да бъде наречена "Полк. Стефан Илиев". Сега това е ул. "Широка" №36. Родната къща отдавна е бутната и на нейно място има построен блок. Повече от година местната власт не дава отговор. Емилия предлага да запазят паметта му с плоча, чието финансиране осигуряват близките на героя. И за това чакат вест.