Топлофикация-София попари правото на софиянци на комфорт в жегите

Не губете присъствие на духа, столичани, обитатели или наематели на софийски панелки или модерни жилищни кооперации. Повредата не е във вашия водомер. Не търсете водопроводчици. Потърсете бързовари, колкото се може по-бързо, за да не започнете да миришете на парче месо, забравено на южната тераса на апартамента ви в някой от знойните по сахарски августовски обеди. А най-добре потърсете телефон на „Софийска вода” или на „Топлофикация”-София и ги нахранете хубаво – както само един българин знае и може. След това затворете телефона и стоплете водата. Все пак сме в България. Тук търсенето на правата и тяхното спазване винаги се разминават като две самотни души, изгубили визитките си и обречени да не се срещнат...

Не изпадайте в паника, столичани, пътуващи в метрото или в градския транспорт. Проблемът не е в нечистоплътността на вашите спътници. Не търсете вина у тях. Потърсете отговорност от „Топлофикация”... Ако смятате, че си струва и ако имате силите на Давид да се изправи срещу Голиат. Защото в България да стреляш с прашка срещу монополист означава само да си изстреляш патроните. Не отиваш в историята, не се превръщаш в нарицателно, не попадаш в речника на крилатите изречения... Просто в най-горещите дни избягвайте да пътувате. В България жегата мирише на... липса на съвест, мирише на чиновническо безхаберие, мирише на непукизъм към данъкоплатците...

Не обвинявайте родителите за възпитанието си, столичани. Ако между 6-ти и 8-ми август и 16-ти и 18-ти същия месец тялото ви е чувствало особен дефицит на хигиена, проблемът не у вас. Просто „Топлофикация”-София е решила да кали духа ви, или по-точно да ви научи на „интровертност на духа”, както обичаше да се изразява една култова и вече бивша – за щастие – министърка. В най-големите жеги, когато дори асфалтът крещи за капка вода, а маранята прилича на предсмъртно дихание, уважаемите чиновници решиха да правят ремонти и да лишат данъкоплатците от живителната течност. Добре, че сме свикнали като израилтяните да пътуваме дълги години през пустините – политически, икономически, културни, образователни и какви ли още не – та можем да понесем още една. Пустинята на чиновническите абсурди. Но, както се казва, кучетата си лаят, керванът си върви, а ние ще си стоплим вода на бързовара, ще произведем една хубава ругатня по адрес на заслужилите я, а на сутринта ще се надяваме всичко да е било просто един летен кошмар, дължащ се на прекомерното излагане на слънце...