Тая заран, като дигнах завесата на прозореца, в стаята ми блесна една ярка, бяла светлина отвън. Това беше сняг: той застилаше с тънка чиста пелена покривите.
Видяхме го най-после – драгият гост! – толкова време с въжделение очакван в София.
Аз изпитах истинска радост, някакъв детински възторг при тая гледка. И като седнах срещу печката, що пламтеше и светеше весело, ненадейно в ума ми възкръснаха някакви светли, сладки, приветни мисли. Това бяха възпоминания от детинската възраст.
И тия мисли бяха съвсем различни от ония, които може да буди настоящето. Какво настояще! Едно море от горчивини, ядове, ненависти, отровени и отровителни! Борба на мрачни страсти, кипежи на наранени самолюбия, на неудовлетворени охоти, поприще на ръмжащи зависти и коварни злоби.
И ето защо може би ме зарадва тоя снежец: той неволно ми оттегли ума в друго време. И като гледах пламъците на печката, що бумкаха и играеха весело, аз се вдълбочих с въображението си някъде другаде.

* * *

Юрдановден.

Дебел пласт сняг по покривите, по двора. От стрехите кристални ледни висулки се протакаха, като миниатюрни сталагмити; барата, що тече пред двора, замръзнала от двете страни, и само в средата й една бърза струйка шумти и пее.

Студено, мраз – та се пука.

Ето черква пуснала. Ние, пременени дечурлига, с блестящи очи и посинели бузи и уши, чакаме да се покажат гости из вратата. И ние чакаме тревожно. Колкото повече гости, толкова по-много петачета в джеба.

Защото тия светли Господски празници от Коледа до Ивановден са празниците на децата, великата епоха за тях, дните, в които те са извънредно по-щастливи с няколкото спечелени гологанчета, отколкото всичките ротшилдовци с милиардите си.

Но ето най-напред се подават из вратата родителите ни.

– Дай ибрикът! – извикват те към слугинята. И като взимат медния калаисан ибрик, сипуват наред, въз косите ни, струи студена вода, която ни помразява главата, протича малко в гърба, отива в гушата.

– „Во Йордане крещающу ся Тебе, Господи…” – пеят и заливат.

– Хай наздраве! – и ние приимаме гологанчето, целувайки ръка.

После се обърсваме с пешкир и възхитени, радостни, щастливи, очакваме другите роднини и съседите.

И те се задават един по един, пременени с нови сукнени кожуси с лисичи кожи, с големи сребърни вериги на часовниците, висещи от тараболузовите1 им пояси, и право към нас идат и взимат калаисания ибрик.

И пак се започва: „Во Йордане крещающу ся…”. Ние целуваме ръка и взимаме гологанчетата.

И пак се изтриваме, очаквайки нова благословия. Ние търпим геройски студа на главите си, той прониква в мозъците ни, ледени тръпки попълзят по снагата ни, която мокрят мразовито струйки вода.

Някои са по-милостиви: само пуснат няколко капки въз мокрите ни глави, докат произнесат само думите „Во Йордане”, и си дават данъка.

* * *

Но ето задава се от вратата осемдесетгодишният дядо поп Станчо. Той е строг изпълнител на закона. Заповяда да допълнят ибрика до устата и заполива по главите ни.

– „Во Йордане крещающу ся Тебе, Господи, троическое яви ся поклонение: родителев бо глас свидетелствоваше Тебе, возлюбленнаго Тя Сина именуя; и Дух в виде голубние…”

И продължава дядо поп Станчо до края на песента, с тих трепетен глас, поливайки ни спокойно и добросъвестно, като често треперещата му ръка доближава пишлока на ибрика до врата ни, щото и новите ни гащи чувствуваха силата на благословението му.

– Хай наздраве! – благославя ни и вади из джеба си по една пара.

О, дядо поп Станчо!

Нам се струва, че сме излезли из студена баня.

Подир неговата благословия ние положително изгубваме охотата да се подлагаме на нови душове, спускаме се в зимника, насядваме около огнището, дето пращят горуневи главни, за да се огреем, с лица пресинясали като патладжени, броейки всеки печалбата си.

* * *

Но ето внезапно чуваме на пътя викове, смесен глъч.

Изскокваме.

Какво да видим? На мегдана при чешмата са се натрупали всичките чорбаджи, с големи сукнени кожуси и алени фесове. Те са обиколили някой човек, когото искат да окъпят. Един великан с голяма овча шапка издига един полвяк, пълен с вода, и го излива въз главата на някого.

И чорбаджите гълчат, смеят се весело и сред тоя глъч и смях раздава се високо песента:

– „Во Йордане крещающу ся Тебе, Господи…”

– Хай за много години!

– Хай наздраве!

– Многа лета! Многа лета!

Цял хор от благословии и благопожелания.

Между това, пациентът, който е приел няколко полвяка студена вода по главата, излазя из купа, а двама души с големи пешкири му избърсват главата, лицето, шията и всичките места, които можат да се избришат…
Когато съглеждаме лицето му, всички го познаваме:
Това е мюдюринът [2]!
Той се подчиняваше на свещения стар селски обичай и се оставяше да го къпят при чешмата на Водици – за здраве…
София, януари 1902 г.
Бележки
1. Копринен пояс или шал от Триполи – б. р.
2. Управител на околия в Османска Турция – б. р.
Из сборника “Българска християнска проза (1900-1944)” ИК “Омофор” 2010
Източник: Pravoslavie.bg