След като 10 години лежа в затвора, той силно се промени. Спомням си речта му на последното съдебно дело – това беше реч на затворник. И се държеше точно като такъв, ни най-малко не наруши арестантския кодекс на честта: не даде показания срещу никого, не призна и собствената си вина. Какво друго се искаше от него? Майка му действително е много болна.

Ходорковски никога не е претендирал, че е герой – винаги е бил жертва. Двамата имахме лична кореспонденция, докато беше в затвора – през цялото време беше категоричен, че няма политически амбиции.

Много хора като него платиха с част от бизнеса си на властта, за да не ги закача.

Той беше отличен бизнесмен и стана едно от доверените лица на властта. Но когато чекистките самоуправци решиха да подчинят всички, Ходорковски се държа изключително коректно, показа чувството си за достойнство и принципността си. За това може единствено да бъде уважаван. Спокойно можеше да замине, да се подчини и да процъфти – както направи Абрамович.

Сега казват, че Ходорковски не е бил политически затворник.

Длъжен съм принципно да не се съглася с такива твърдения. Политическият затворник не е непременно политик. Това е човек, лишен от свободата си с политически мотиви и по политически причини. Да вземем Сахаров – той беше учен. Ходорковски и всички от ЮКОС отказаха да участват в играта на Путин и тъкмо затова той ги арестува и разори. Аз лично съм настоявал пред „Амнести Интернешънъл” да бъдат признати политически мотиви за задържането му и те бяха признати.

Обаче Русия колективно боледува от Алцхаймер.

През 2–3 години всичко, случило се преди това, се забравя. И днес Познер (Владимир Познер – известен руски журналист и публицист – бел. ред.) може да говори колкото си иска глупости, че Ходорковски се интересувал само от пари,и всички да възприемат тези глупости на сериозно. Мене по начало ме изумява фактът, че Познер въобще се котира по някакъв начин. Но това е доста типично за постсъветска Русия. Някакви мрачни субекти – твърде неприятни и с тъмно минало – изведнъж да получат положение и уважение.

Спомням си

Познер в началото на осемдесетте години на миналия век, когато пътуваше в чужбина по заръка на Кремъл

и на своя добър английски и френски повтаряше съветската пропаганда: че правилно са заточили Сахаров в Горки; че съветските войски правилно са нахлули в Афганистан; че всички дисиденти не са с ума си.
На Запад всички го смятаха за „гласа“ на Кремъл – не знам как успя да мутира и да се превърне във велик демократ. Семейството му винаги е било комунистическо – баща му е защитавал вярно правдата на другаря Сталин, а сега слушаме моралните размисли на неговия син. Вместо да се скрие, той направо разцъфтя. В Съветския съюз

такива хора имаше с милиони: говорят едно, правят друго, мислят трето.

Това е типичен шаблон на съветската шизофрения. Хората в Русия и до ден днешен не могат да погледнат в собствените си души и да си поставят правилната диагноза – защото подобни хора винаги се оказват на върха. Защо Познер говори така?
Възможно е по стар обичай да е получил нареждане от Путин. Та той лъже с всяка своя дума и за никого не е тайна, че му е възложено да бъде кремълски пропагандист.
На няколко пъти предлагаха на Ходорковски да напише молба за помилване, но той всеки път отказваше, тъй като винаги условието беше да се признае за виновен. Ходорковски никога не е давал каквито и да са обещания на Путин – нито след затвора, нито по време на излежаването на присъдата си. Всички обвинения към него бяха неоснователни и нямаха никакво отношение към дейността му. Изпратиха го зад решетките, защото заедно с още неколцина олигарси отказа да „легне“ на Путин. Това е политика. Амнистираха го не защото е помолил за това. Причината е ситуацията като цяло.

Кампанията за бойкот на олимпиадата в Сочи набира все по-голяма скорост

и придобива заплашителни мащаби. За Кремъл това е крайно неприятно, тъй като целта на тези игри беше да се подобри, а не да се влоши имиджът му пред света. Подобно беше положението в навечерието на олимпиадата през 1980 г. Ние, хората от дисидентските кръгове, тогава започнахме кампания за бойкот на олимпийските игри и тя се оказа успешна. И тогава Москва беше принудена да „изпусне пара“, освобождавайки много политически затворници.
На първо време Ходорковски ще се занимава с личните си дела. Необходимо му е по някакъв начин да стъпи на краката си. От собствен опит мога да кажа, че реадаптацията към свободата е значително по-болезнен процес от приспособяването към затворническия живот. Четири пъти съм лежал и четири пъти съм напускал затвора – и всеки следващ път излизането е било по-мъчително от предишното.
Когато си на свобода, ти не си ограничен от пространството, всичко ти се вижда много по-голямо. Шокира те дори разнообразието на цветовете около теб. Всичко случващо се сякаш те бие през очите.

Загубил си навика да общуваш с околните, чудиш се къде да се денеш.

Не забравяйте, че за разлика от мене, Ходорковсий лежа 10 години без прекъсване. Периодът на адаптация при него ще бъде много дълъг – половин година, една година…
Гласът му ще звучи достатъчно отчетливо във всички обществени дебати в Русия. Възможно е да се захване с някаква благотворителна или спонсорска дейност. Дълбоко се съмнявам, че ще поеме пътя към чистата политика. И не става дума за някакви обещания пред Путин – просто тази работа не е за него. Убеден съм, че няма да се върне в Русия. Може би ще напише книга – още повече че издателите вероятно вече са дали заявките си. Това може да се случи дори против волята му – заради голямата обществена потребност.

Хората искат да знаят какво и как се е случило, а десет години в затвора ще придадат на такива мемоари огромна тежест. Но важното е, че ние победихме и Михаил Борисович е на свобода. Мога с радост да му пожелая успех и скорошно възстановяване.