Интервю на Горан Благоев с проф.Пламен Митев за вината, издайничеството и всебългарската почит към Дякона

Проф. Пламен Митев е преподавател по история на Българското възраждане в Историческия факултет на Софийския университет. От 2007 г. е негов декан, втори мандат. Заместник-председател е на Общобългарския комитет „Васил Левски".

От години се твърди, че погрешно тачим паметта на Апостола на 19 февруари. Коя е вярната дата?
Безспорната дата е 6 февруари стар стил, пренесена по новия стил е 18 февруари. От средата на 60-те години на ХХ в. гибелта на Левски започва да се отбелязва на погрешна дата, 19 февруари. Най-масовото обяснение е, че при изчисляване на датата по новия стил е сбъркано с един ден. Но може да бъде потърсен и един код - на 19 февруари ст.ст. е подписан Санстефанският мирен договор. През 60-те години на ХХ в. в националния ни календар за Освобождението на България се налага 3 март. Паметта за 19 февруари очевидно е трябвало да се запази и почитането на Апостола по някакъв начин е заместило отбелязването на деня на Санстефанския мир. Това е само хипотеза. Не е ясно как се е появила тази грешка. Лошото е, че тя продължава да битува в държавната практика и нищо не се предприема, за да се поправи.
Навремето акад. Илчо Димитров предложи да се разработи национален календар, в който всички дати да бъдат стиковани. Но не го чуха и сега националният ни календар продължава да е напълно объркан, например честваме Освобождението по нов стил, а Съединението - по стар стил. Логиката на историците е събитието да се отбелязва тогава, когато се е случило. Затова рождението на Левски следва да се чества на 6 юли, а смъртта му - на 6 февруари. Ако разтълкувам малко по-широко въпроса, всеки Божи ден трябва да тачим Левски, защото заветите му са актуални и днес.
Как така се случва, че точно Левски концентрира всебългарската почит?
Въпросът е много любопитен. Критичният анализ на документите показва, че ореолът на Левски придобива все по-големи размери едва след гибелта му и особено след Освобождението. Към времето, когато е арестуван и съден в София, неговата личност е много слабо известна в широките кръгове. То е и нормално с оглед на конспиративния характер на дейността му.
Лидер на БРЦК е Любен Каравелов, но Левски притежава изключителна харизма. Тя му позволява в районите, за които отговаря, да бъде възприет като едноличен ръководител на комитетската организация, независимо че е един обикновен член на Централния комитет на БРЦК. Каравелов е формалният лидер, но неформалното ръководство остава в ръцете на Левски. Опитите на Димитър Общи да злепостави Апостола, да хвърли сянка на съмнение върху неговите качества завършват с провал. Точно комитетите, за които отговаря самият Димитър Общи, продължават да вярват на Васил Левски и да го възприемат като човек, който представлява целия Централен комитет.
Заради тази си неприязън ли Димитър Общи помага на османските власти да стигнат до Левски?
Спорна е тезата, че само той е виновен за издайничеството на революционната организация. Протоколите от разпитите по време на делото след обира в Арабаконак показват, че предателствата започват много преди Димитър Общи да бъде арестуван.
В основата на издайничеството, нанесло най-тежък удар върху комитетската организация, е задържането на секретаря на революционния комитет в Тетевен даскал Иван Лилов. Той първи дава словесния портрет на Апостола и разкрива структурата на комитетската организация. След неговите донесения османските власти добиват реална представа за ролята и мястото на Централния комитет в Букурещ, за позицията на Каравелов в него, за мястото на Левски във вътрешната комитетска мрежа. Даскал Иван Лилов накрая дори претендира за награда, че е сътрудничил за разкриването на враговете на падишаха, които искали да сринат държавата му. Но е осъден на заточение. Парадоксалното е, че след Освобождението Иван Лилов е представен като герой, дори една от главните улици на Тетевен дълго време носи неговото име. А той е първият, който започва да върши издайничествата, за да се стигне до момента, в който Димитър Общи е задържан и само препотвърждава това, което е казано от всички арестувани преди него. Разбира се, голямата му вина е, че още в първия си разпит той споменава имената на дейците от Ловеч, където е бил Централният комитет на Вътрешната организация. И така османските власти започват да разплитат възела, който в крайна сметка ги отвежда до Левски.
Защо съратниците на Левски не полагат усилия да го освободят след залавянето му?
Комитетът в Ловеч е разбит и няма как да спаси Левски след залавянето му в Къкрина. Комитетът в Търново, където Апостола най-напред е отведен, има твърде малко време, за да организира акция по освобождаването му. Не е достоверно и твърдението, че по пътя от Търново за София Апостола е конвоиран от малобройна охрана, затова не било проблем една малка чета да я нападне. Конвоят всъщност е бил голям. Но документите показват, че са замисляни различни планове за освобождаването на Левски. Най-популярният е на Атанас Узунов - да спре влака, който евентуално ще отведе Апостола на заточение през Пловдив и Цариград за Диарбекир. Но e известно, че това не се случва, защото е осъден на смърт и екзекутиран в София.
Интересното е, че когато в края на 1872 г. Апостола научава за арестуваните комитетски дейци в София, той самият замисля план за освобождаването им чрез една диверсионна акция. Но после се отказва, защото преценява, че това би било ненужен риск и е по-важно да се съхранят силите на организацията. Още повече че към онзи момент се е подготвяло скорошното избухване на националната революция. За него е било важно да не се дават ненужни жертви и този тип мислене е наложил у съратниците си, от което в крайна сметка самият той се оказва потърпевш.
Тайната организация, която Левски изгражда в България, провокира някои изследователи да търсят в нея масонско влияние. Масон ли е Левски?
За мен темата е твърде преекспонирана и ненужно се превърна в медийна сензация. Апостола на свободата се е познавал много добре с Иван Касабов, един от първите наши масони, който е сред основателите на българския клон на френската ложа „Великият Ориент". Касабов е съратник на Раковски и популярен деец на революционната ни емиграция през 60-те и 70-те години на ХIХ в. Името му се свързва със създаването на Тайния български централен комитет. Касабов поддържа тесни връзки с представители на европейските националноосвободителни движения. Част от опита, който усвоява, е свързан с елементи от масонството, които са вкарани и в уставите на формациите, създадени след разпадането на ТБЦК през 1869 г., включително и БРЦК. Има много силно влияние на Иван Касабов върху идейното формиране на Левски, когато той прави крачката напред, стигайки до идеята за поготовка на националната ни ревюлюция и за нейната самостоятелност. И логично би било чрез връзката си с Иван Касабов Левски да възприеме онези елементи, които се родеят с външните белези на масонството, като например конспиративността, която обгражда масонските структури. Което не прави Васил Левски масон.
Тегне ли сянката на руската империя над революционната дейност на Левски?
Най-новите изследвания показват, че Любен Каравелов - човекът, с когото Левски изгражда БРЦК, - е бил свързан в известна степен с руското военно разузнаване. Битува и тезата, че едва ли не самият Левски е бил руски агент и е бил дирижиран задкулисно от руския консул в Пловдив, българина Найден Геров, или от хората на руския посланик в Цариград граф Игнатиев. Няма такива свидетелства.
Самият Левски многократно е демонстрирал своята еманципираност от подобни външни влияния. В кореспонденцията си с Филип Тотю от 1871 г. на няколко пъти Левски е категоричен, че не трябва да се съобразяваме с руския фактор. Защото Филип Тотю му предлага действия, които са в унисон с руската външна политика. Левски се противопоставя, защото за него е по-важно да се изгради вътрешната комитетска мрежа и да се заложи на българския фактор. Едва след като този фактор е напълно подготвен, може да се обсъжда и въпросът за евентуалния съюзник в борбата срещу Османската империя.
Не доби ли зловеща актуалност прозрението на Левски, че българинът обича свободата, но я приема, като му я поднесат на тепсия?
За съжаление този упрек звучи тежко. Но трябва да признаем, че и досега една от причините за слабата ни гражданска активност, когато се решават важни проблеми, е, че ние продължаваме „танца на фесовете и калпаците", както се изразяваше Иван Хаджийски. Този прословут случай с поведението на копривщенските чорбаджии, които с обявяването на Априлското въстание хвърлят фесовете под миндерите и слагат калпаците. Но когато чуват, че към Копривщица се задават войски, заднишком се връщат към миндерите и отново нахлупват фесовете. Оказва се, че това е Хвърковатата чета на Бенковски, и те повторно се връщат назад към миндерите - никой да не ги види от съседите - за да сменят фесовете с калпаците.
И в крайна сметка виждаме как със златото си са откупили Копривщица. Този танц ние като че ли продължаваме да играем и днес. Чакаме някой друг да ни свърши работата и тогава да ръкопляскаме или да се включим като фон. А след това да доказаваме колко активно сме участвали в постигането на набелязаната цел. Видяхме го с активните борци, видяхме го и с дисидентите, сега го виждаме и в опитите да се героизират някои от организаторите на протестите. Трябва да се видим добре в огледалото що за народ сме и да запретнем ръкави, за да си оправим държавата.

Интервю на в. "Преса", печатно издание, бр.47  (753 от 17 февруари 2014)