За първи път чух, че протестът умира на 16-ти юни, когато масово всички говореха/пишеха, че вече нямало толкова много хора колкото било имало на 14-ти. И после от ден на ден умираше ли, умираше и умираше и умираше, а загражденията ставаха все повече и повече и полицаите прииждаха от Монтана, Враца, Пловдив, Варна и Бургас. За да се стигне до логичният охраняем периметър с размерите на държавата Ватикана, водни оръдия, специални нови заграждения и хиляди тежко въоръжени полицаи, които ходят на групи за да не се изгубят в големия град.
Бих могъл да попитам гробокопачите на протеста защо има военна зона в центъра на София, защо на Орешарски му се налага да минава и до ден днешен през задни изходи, защо появяванията му на публични места са строго законспирирани и силно охраняеми, защо тв участията му са основно на запис и много други неща бих могъл да ги попитам. Но няма да го направя, защото знам отговора, знаят го и те. А той е, че протестът е жив. Жив е докато има заграждения около къщата на слугите на мафията, които имат само власт и пари. Имаха и много други неща, но ги загубиха. Загубиха ги на 14-ти юни с един замах. Безвъзвратно. 
Та, какво искам да кажа. Мили гробокопачи, кибици и обикновени плювачи. Стойте си в ложите, люпете семки, подвиквайте, подсвирквайте, не ни пречите. Ние не сме се отказали и не сме малко. Малко сме в кухите ви кратуни, които не виждат по-далеч от носа си (да ме извинява Росен Петров). Защото вие сега много знаете, но пилците се броят на есен. А след есента идва Коледа. А тогава знаете какво се случва, нали?