Доволен съм, че наред с други важни дискусии в обществото най-сетне започнахме да говорим честно и открито за недъзите на съществуващия избирателен модел. А реално погледнато той е началото на всичко. От правото да гласуваме свободно тръгнаха демократичните промени на националната кръгла маса през 1990-та.

Понякога забравяме, че не всичко е икономика и закони. Да, прав е Клинтън, но има огромна разлика кой движи най-важните механизми в държавата. А инструментариумът е в народа. Така е наистина, на определен период от време имаме възможност да кажем дали искаме в този или онзи да е хлябът и ножът. От нашия избор зависи всичко.

Съгласен съм, че бюджетът е най-важният нормативен акт. Но преди да се внесе, някой трябва да го напише. За да е читав въпросният, отговорността е наша. Със сигурност на всеки вот има купени и контролирани гласоподаватели. Това,  обаче, не е оправдание от отказа ни да бъдем граждани. Отказ, задълбочаващ се от година на година, пикът на който като нищо ще наблюдаваме през есента.

Правото да гласуваш не е задължение, но българинът ще се научи тогава, когато има санкция. Така разбира той нещата – според принципа за моркова и тоягата. Не вярвам, обаче, че принудата би проработила.
По-скоро бонуси ако пуснеш бюлетина. Или нещо подобно. Каквото и да е решението, то е нужно тук и сега – поради непрекъснато увеличаващата се армия негласували, вдигаща процента на измамниците и далавераджиите третиращи като крепостни селяни цели групи от обществото.

Аз съм привърженик на мажоритарния елемент. Но в разумни граници, предполагащ честен избор, а не извращаване, както обичаме да правим по нашите ширини. Само че преди модела трябва да уточним какъв да е самият гръбнак на избора. Иначе има да мрънкаме и оплакваме до второто пришествие.