Дорис Пак, председател на Европейската народна партия (ЕНП) – жени, в интервю за Радио и Агенция „Фокус”

Г-жо Председател, при предишното ви посещение в България през септември, 2013-та година изразихте голямата си тревога от ситуацията у нас и от скрития дневен ред на управлението. Каква е оценката ви година и половина по-късно?

Щастлива съм да кажа, че виждам вече правителството в други ръце и че то се е посветило да работи за хората. За разлика от предишното, сегашното правителство не зависи от зависими от намеренията на други. Предишното правителство не работеше за хората, докато сегашното правителство е настроено да извърши това, което не беше направено; да отвори отново предназначените за България европейски фондове за програми и проекти, които бяха замразени заради липса на системен коректен контрол върху изразходването им. Освен това видях, че до десет министри мъже стоят шест министри жени, което ми дава сигурността: първо, че парите наистина са правилно харчени и второ, че ангажиментът към гражданите е налице.

Ако ми позволите още един политически въпрос, защото сте опитен политик и парламентарист – какви са плюсовете и какви рисковете пред коалиционен тип правителство, каквото бе постигнато в България: в него има силно присъствие на десни партии плюс една социалдемократическа, с една патриотична коалиционна структура за подкрепа? Трайна ли ще бъде тази коалиция?

Имам впечатлението, че основата на тази коалиция е изградена и приета от участващите в нея. И ако работата продължи върху тази основа, няма начин те да тръгнат в различни посоки. Вижте в Германия – там винаги има коалиции. След Конрад Аденауер, при който имаше мнозинство, правителствата са все коалиционни – е, не с по четири партийни партньора, но все коалиционни. И в конкретната ситуация има значение волята на политиците – след като те са образували коалиция и подписали споразумение, то трябва да го следват. И след като изпълнението му е в ход, няма необходимост от спиране. Така че щом политиците, когато са подписвали коалиционното споразумение, са били сериозни, правителството ще бъде трайно. Коалициите са крехки, защото винаги трябва да се съобразяваш с останалите. Щом споразумението е изградено върху взаимното уважение и съобразяване, и като такова е подписано, правителството ще бъде трайно.

Идвате от Албания. Известна сте и като голям познавач на процесите в Западните Балкани. Бихте ли направили съпоставката между страните от Източните Балкани, вече членки на ЕС и тези от Западните, които все още не са?

Най-напред трябва да кажем, че и страните членки на ЕС не са рай. Дори Германия не е рай – също имаме проблеми. Но най-общото и характерното за страните от югозападна Европа, които по-рано бяха комунистически, са проблемите им с корупцията и съдебната система. И България без съмнение трябва да работи върху съдебната реформа. Когато говорите с министър-председателя Борисов, той казва същото. Но ако отидете в Албания, ще установите, че трябва да навлезете още по-напред с изискванията и имат много планини за изкачване. В най-общи линии на Балканите за решаване стоят едни и същи проблеми, но пряко свързаните с Брюксел и европейските фондове понасят и по-силен натиск, придава им се и по-голяма тежест. В Албания има още много да извършат, засега те имат статут на държава кандидат за европейско членство, все още не са готови за преговорния процес, а що се отнася до сегашното им правителство – е, те биха могли да имат и по-добро.

Идвате у нас седмица след терористичния атентат във Франция – какъв е пътят на ЕС в контекста на активирания тероризъм?

Свидетели сме на криза, предизвикана от тази терористична атака. Тя ни напомни, че сме задължени да работим много повече заедно по отношение на сигурността на границите, по отношение на обмена на информация за подозрителните лица. Защото Европа има една граница и трябва много да се внимава тези, които искат да влязат или излязат, дали не са терористи – т.е. трябва да се проверява и да се работи още повече в тази посока. И вече виждаме това да се прави. Но има и друго: нашите общества не бяха готови да разберат, какво им се случва. Сега всички сме нащрек и в очакване къде другаде това може да се повтори. А то може да се повтори навсякъде. Терористичните актове могат да бъдат както срещу карикатурите в един седмичник, така и срещу катедралата „Света Богородица“. Използват религията за целите си и това създава проблем с гражданите, които не правят разлика между религията и тези терористи. За това трябва да се внимава, трябва да се уважава всеки с религията му – независимо дали иска да вярва или да не вярва. Докато терористичните актове, основани независимо върху какво, са терористични актове. Затова трябва работим с гражданите, за да се опитаме да ги накараме да разберат. Винаги съм вярвала, че Франция е най-подготвената страна, за да приеме и интегрира идващите от Африка, защото имаше преди колонии там, защото парижките предградия са населени с вече трето поколение имигранти. И не е за вярване, че не са успели да интегрират тези хора. Не е за вярване и че са се оставили на терористи, които използват исляма. Това вече е голям проблем. Няма общо решение за помощ, освен работа. Трябва да се работи в детските градини, в училищата, в университетите, с възрастните, за да проумеят всички, че трябва да се уважава другия. Уважение, независимо от цвета или вярата, защото то липсва най-много. Видяхме, че сред жертвите на терористите сега имаше един мюсюлманин, един полицай. В еврейския магазин бяха убити евреи. Следователно, може да се случи навсякъде. Създава се от експлодиралата омраза. И сипва вода в мелницата на Марин Льо Пен или на крайно десните в Холандия на Ги Вилдерс, например. Това също е голям проблем и трябва да го преодолеем. Даже в Германия има манифестации на анти ислямското движение ПЕГИДА – те не са националисти по никакъв начин, но изразяват своите опасения, своя страх да не загубят своя дом – в най-общия смисъл на понятието като място за живот. Те не живеят в мобилния и глобален свят, нямат познанието за него. Според социологическо проучване, голяма част от хората в ПЕГИДА не са бедни, имат образование, разполагат със средства, но са хора със страх. Те търсят нещо, за което да кажат: ето, за това се страхувам. Сочат исляма, но около тях няма мюсюлмани. В Дрезден, където се подвизава ПЕГИДА, почти няма емигранти. Тогава те търсят идея, призрак, за да изразят своя страх. Този феномен създава голям проблем, по който също трябва да се работи в училищата и с гражданите.

Можем ли да очакваме появата на нови социо-културни процеси? И нуждаем ли се от тях?

Да, но не знам кой ще ги създаде. Политиците са се затрупали с клишета и нищо не правят. И аз също съм политик – от 50 години насам. Занимавам се с политика, защото обичам хората. Има много политици със същите идеи, но има и други – подобно на всяка професия има всякакви. Всички обаче сме изправени пред един и същи проблем: не съумяваме да накараме хората да разберат, какво им казваме. Те не ни вярват. На масмедиите също се гледа като на нещо, което фалшифицира или преувеличава. Не знаем как да се захванем с този проблем.

С липсата на доверие?

Да. С липсата на доверие. И кой може да ни помогне, да накараме гражданите да ни повярват – ето, това е проблемът. Трябва да намерим начин да накараме хората да разберат, че уважението към другия е основата за всичко. Само толерантност не е достатъчна. И аз ако искам да съм уважавана, трябва да уважавам другите – това е основата.

А мястото на жените и не женските организации в тези процеси къде е?

Ролята на жените е много голяма. Защото жените са по-близо до настроенията в обществото, по-чувствителни са. Ако жените си внушат нещо, те по-лесно могат да накарат да бъдат разбрани. Давам пример с жените от партия ГЕРБ. Те вършат изключителна работа във всички области. Но да се върна към моята идея: навсякъде, дори в най-малките улички и селца трябва да се създаде климат на уважение. И това може да се направи с много малко пари. Могат да се направят срещи, събирания, в центъра на които да се поставят видими сюжети с някой, който идва отвън. Той или тя да разкаже, защо е напуснал родното си място. Трябва да се направят личните срещи. Познавам хора, които казват: имам изключителен познат от Косово, той работи, дъщеря му ходи на училище, обаче тези от Косово не са за приказка. И аз репликирам: твоят познат от Косово е изключителен, но другите от Косово не са, защо? Всеки познава по един емигрант, за когото има добри впечатления. Но стане ли дума за емигрантите по принцип, губи представата за добрия, а той също представя съответната държава. Някак сме склонни бързо да говорим в множествено число: турците, българите, косоварите и т.н. Тогава, когато познаваме един от тази народност – е друго. Започнем ли да обобщаваме, картината се променя диаметрално.

С какво си обяснявате това явление?

Както вече казах, със страха да не се загуби нещо. Страхът е от чуждото.

Явно става дума за недостиг на посредничество. И тук е ролята на жените.

И аз мисля същото. Липсват посредници. И посредничеството може да се направи само от жените. Затова съм много доволна, че дойдох в България и видях на конгреса на жените от ГЕРБ готовността за работа. И смятам с Мария Габриел, която е мой заместник в организацията на жените в Европейската народна партия, да работим за създаването на доверие. Доверие, последвано от уважение.

Как оценявате работата на българските евродепутати от групата на Европейската народна партия?

Познавам Андрей Ковачев, Мария – разбира се. Познавам и другите. И това, което ще кажа сега, не го правя, защото съм в България. Те са много трудолюбиви. Обожавам трудолюбивите хора. Мога да преценя българските евродепутати, защото ги наблюдавам постоянно в моята група – на Европейската народна партия. Те работят в различни области. Даже и новата – Ева Паунова, тя работи по трудовата заетост и икономиката. А това е чудесно – имаме необходимост от жени в икономиката. Не го подценявайте. Андрей Ковачев работи във външните работи. Мария Габриел е заместник председател на парламентарната група на Европейската народна партия и работи в много интересна и важна за България област: занимава се със страните от Средиземноморското сътрудничество. България е близо до този регион, Западните Балкани също – така че това е значима, но и тежка тема, а Мария работи много по нея.

Виждате ли в лицето на Мария Габриел продължител на вашите идеи и каузи?

Да. Вече го казах. Затова настоях тя да стане заместник-председател на организацията на жените в Европейската народна партия. Прекрасно работим заедно. Тук ще издам една лична подробност. Тя се ожени един път в София. Бях на сватбата й и в Страсбург, която стана в протестантска църква. Присъстваха: нейните родители, които са източноправославни християни, семейството на мъжа й, които са католици, а свещеникът беше протестант. И пяхме на немски, защото протестантството възниква в Германия и църковните песни са предимно на този език. Беше вълнуващо.

Но Страсбург е в Елзас, натоварена с история област символ. Била е ту френска, ту германска, сега е във Франция, но и в сърцето на Европейския съюз, защото там е седалището на Европейския парламент.

И това е фантастично. Не разбирам тези, които искат неговото преместване в Брюксел, за да се намалели разходите. Те са технократи и прагматици, но символите имат огромно морално значение.

Те са и послание към целия свят. Страсбург е послание към Русия и Украйна, към Палестина и Израел. Страсбург означава и надежда.

Точно така. Страсбург е символ. Той напомня, че без Франция и Германия нямаше да има Европейски съюз. Така че трябва да запазим този символизъм. Вижте, голяма част от хората днес са родени в Европейския съюз. Но те не знаят и не си дават сметка как бе постигнат. Жертви сме на нашите резултати: младите не знаят нищо за Робер Шуман, не знаят нищо за началото. Трябва да намерим нов подход и начин за разказване, за да им дадем нова визия. В противен случай ще ги загубим.

Трябва да препрочетем делата и трудовете на бащите основатели?

Да, трябва да ги преоткрием. За това работя много с една организация, която се нарича: „Да дадем нов дух на Европа“ – “A Soul for Europe”. Трябва да дадем и нова душа на Европа, за да оценим постигнатото. Защото това, което изградихме, е лукс. Никога досега в историята не е имало: 60 години без войни, 60 години благоденствие. Поколенията преди дори не са си го представяли, че може да съществува.

Източник: Агенция и Радио "Фокус"