"Великолепният век" – шедьовър на кича и не само…

В сериала за първи път вратите на харема се отварят, за да представят форми на живот, които векове наред са били табу

„Вие сте един варварин”

казва пленената испанска принцеса Изабела Фортуна на Сюлейман, конспектирайки по този начин предразсъдъците на цяла Европа. Всъщност публиката вече знае, че тя греши.

Зрителят вече е видял как още като принц Сюлейман чете на глас Аристотел и го анализира, уж за приятеля си Ибрахим, а всъщност за милионната турска публика. По късно, вече като султан, Сюлейман чете и „Божествена комедия” на Данте (на италиански, разбира се), за да е в крак с последната мода в Европа. След известно време в палата се доставя и съчинението на Макиавели „Владетелят”. Чуваме доста дълги откъси от книгата, касаещи Османската империя, да се четат и коментират от Ибрахим паша, който нещо не е съгласен с Макиавели и го… иронизира. Този образователен момент е умело вплетен в сюжета като част от личната история на Ибрахим и неговото прекомерно възгордяване (абсолютен хюбрис по мелодраматичната морална скала). И това е само един от примерите за изкусно разработените сюжетни преливания между измислица и исторически факт, между художествено и документално.

Зрителят вече знае, че Сюлейман пише изящна поезия. Афористичните мъдрости, с които султанът си служи, за да коментира различни политически казуси, а също и риториката, с която въвежда справедливост и ред, със сигурност не са типични за един „варварин”. Освен това Сюлейман е мечтател с размах – той възнамерява да завладее не само Виена и Рим, но и територии от Новия свят. Така че след напрегната вътрешна борба с католическите си принципи, испанската принцеса разбира своята грешка, влюбва се фатално в галантния Сюлейман и доброволно влиза в неговия харем. Изабела, алегория на християнска Европа, признава, че Сюлейман, какъвто й го поднасят сценаристите, не само не е варварин, ами е типичен европейски ренесансов владетел

Наистина, европейските крале са доста окарикатурени, за да изпъкне нашият  герой. Унгарският крал Лайош ІІ например, е представен като недалновиден лакомник, пияница и сластолюбец, който знае да се заканва, но когато дойде ред за битка, бяга. Ако не беше публичното недоволство на турския премиер, бихме могли да си помислим, че филмът е политическа поръчка, която цели да покаже Сюлейман (този изкусен стратег, запознат дори с делата на Мартин Лутер) като един истински адепт на европейската култура, а османците – като европейци още от XVI век! То не е венецианска мода в палата, обноски, човечност, начетеност, то не са изкуства, корабостроене, архитектура… Сюлейман реформира законите, дава осъвременен кодекс с добре дефинирани права за всеки поданик в бързо разширяващата се територия на империята. Освен това той е демократично настроен, не гледа произхода, а делата и дава възможност на качествените хора да стигнат неподозирани висоти, без значение дали са родени в палат или в рибарска колиба, мюсюлмани или „неверници”. И така, тръгвайки от един всестранно развит исторически персонаж, сценаристите с лекота успяват да създават приказен герой, както повеляват законите на телевизионния разказвателен жанр.

 „Съвестта е твоят олтар, Сюлейман, не го губи!”

 казва султанът в един от монолозите си. Той е истинска морална институция, стабилна и непоклатима. Решението да бъде убит Ибрахим, независимо че съвпада с желанието на Хюрем, той взема еднолично и независимо от нейните интриги. Сюлейман дълго време наблюдава амбицията, прекомерното възгордяване у някогашния идеалист Ибрахим. Най-близкият му приятел сам се погубва, защото с времето става дребнав, обидчив, горделив и алчен. Персонажът на Окан Ялабък постепенно, пред очите ни губи невинността и идеализма си и според мелодраматичните морални норми заслужава да умре. Сюлейман също стига до това крайно решение постепенно и мъчително.

Камерата дава в близък план очите на султана, когато окончателно губи доверие в Ибрахим – чувства се предаден, беззащитен през огромното разочарование. Уединява се, излиза на балкона, а там вали сняг… Този важен медитативен момент е сниман с много поезия и очевидна култура на камерата. Халит Ергенч е интелектуален актьор, който ползва минимални промени на изражението си, за да внуши вътрешно състояние или цяла емоционална тема. От тази безмълвна сцена ни става ясно, че заедно с Ибрахим той убива част от себе си. След убийството Сюлейман отказва да дава обяснения. Единственото, което казва на сина си, е:

 „Властта е една огнена риза.

 Ако я носиш предано, тя ще те пази, ще те закриля.

 Ще изгори и унищожи враговете ти.

 Но ако се оставиш в плен на гордостта,

 ако паднеш победен от нея, тя първо теб ще изгори и изпепели.”

Но не само Ибрахим с времето се трансформира в антигерой. Същото важи и за Хюрем, чиято първа, оригинална самоличност е тази на Александра Лисовска, селска девойка и дъщеря на православен свещеник от Рогатин, днешна Украйна. Отвлечена от татарите и продадена като робиня в харема, тя получава нов образ – самият султан й дава името Хюрем (Веселата), защото постоянно е усмихната. После обаче веселостта бързо се трансформира в чиста амбиция и остава на това ниво. И това се случва много преди възгордяването и трансформацията на Ибрахим.

Мерием Узерли в ролята на Хюрем

В началото Александра желае единствено да отмъсти за убийството на семейството си, заклева се пред призраците на родителите си, явяващи й се насън. Скоро обаче, запленена от Сюлейман и заразена от всеобщата амбиция за изкачване по йерархичната стълба на привилегиите, тя забравя за обещанието си и започва с впечатляващ хъс да крои интриги, да организира покушения с хладно оръжие, отравяния и други злодеяния. Така че една нощ родителите й отново я посещават, за последен път, гледат я с упрек и съжаление от отвъдното, натякват й, че върши неморални неща и й съобщават: „Ти не си вече нашата Александра.” Така Хюрем бива изоставена още в първия сезон от своя морален компас – душите на мъртвите й родители. Отвъдното, така да се каже, се погнусява от нея и я отхвърля. Оттогава тя се отдава изцяло на амбицията за еднолична власт в харема, в двореца и над Сюлейман. Отдава се на демоните. Като монолитна алегория на злото, без никакъв проблясък на съвест, сценаристите я лишават от вътрешните монолози, написани в средновековен повествователен стил, на които често се отдават Ибрахим и Сюлейман: „Аз, Ибрахим, Паргалъ Ибрахим, синът на рибаря и на венецианката…” или „Аз, Сюлейман…” И това е така, защото на Хюрем й е отказана автономна интелектуална същност.

Наистина, странно решение на сценарния екип. Тук забелязвам пропуснати ползи за съвременната турска жена. Някои исторически източници твърдят, че след като става любимка на султана, Хюрем е помолила да й бъде разрешено да посещава библиотеката на двореца. Не след дълго вече говорела четири езика и била способна да води политически дискусии със Сюлейман. Дори тази информация да е само легенда, тя би могла да се използва с цел да обогати образа на главната героиня с няколко положителни черти. Защо този образ – на начетената жена, равна по качества и амбиции на мъжа – не е предпочетен от създателите на сериала, защо са я ограничили до отровителка, скандалджийка на дребно, ревниво вървяща по дирите на Сюлейман и прибираща обратно всеки накит, който той подарява на друга жена; коварна, подмолна и емоционално незряла? Турската жена няма ли нужда от един пример на просветена, постоянно образоваща се, еманципирана жена? Хюрем изобщо не се интересува от Аристотел, Макиалеви и Данте – сценаристите намират това за неуместно.

Така, както е представена в сериала, Хюрем е подчертано отрицателен персонаж, който има само биологична същност, фасада, но не и душевност. След като се трансформира в Хюрем султан и завзема всички възможни титли, дори и тази на съпруга на Сюлейман, тя по навик продължава да интригантства, за да се поддържа жива в прекия и преносния смисъл и за да защитава вече завладените територии. Превръща се в статичен и скучен персонаж без развитие.

Актрисата Мирием Узерли префърцунено си поема въздух, преди всяка отровна реплика на своята героиня. Нейната Хюрем е с вечно напрегнато лице, с търсеща одобрение мнителна полуусмивка, нервно проточена шия с изпъкнали жили, без естественост. Тази Хюрем играе театър на лицемерието през цялото време, без моменти  на откровеност, на взиране в себе си, на разкаяние. Не съжалява за нито едно злодеяние, винаги се защитава пламенно и вярва, че има право да злодейства. Именно заради абсолютната липса на самонаблюдение, Хюрем е лишена от монолозите, на които другите главни герои имат право. Тя не си позволява моменти на откровеност дори пред децата си; дори пред тях не сваля маската на пресилена, парвенюшка любезност и изисканост. В една сцена Хюрем доста грубичко издърпва испанската принцеса в една стая. Тогава всъщност виждаме контраста между селското момиче Александра и потомствената принцеса Изабела. Хюрем на Мирием Узерли често е дори вулгарна в мимиките, в първосигналните физиономии на омраза, завист, злопаметност, които щедро раздава. Интересно защо контрастът между нейната по-груба игра и тази на основния й съперник – Ибрахим, не е туширана. Евентуално можем да предположим, че този контраст е търсен, за да покаже, че тя е вечната чужденка в палата. Другоземка, натрапница грубиянка и в крайна сметка, „селско момиче в палата”.

Паметник на Александра или Анастася Лисовска (1506 -1558) в родния й град Рохатин

С времето виждаме как тя започва да манипулира и следи дори децата си, изпада в оглушителна самота, постоянно е нещастна, нещо постоянно й липсва. След кратки моменти на утоляване на злобата й, следва нова жажда за абстрактно надмощие над някого, който и да е. Изненадващо след смъртта на Ибрахим тя мълви: „Това е моята победа, моята победа!”, а изглежда стъписана и тъжна, сякаш събитията надхвърлят въображението й. Самата тя вече не е интересна на себе си – гледа се унило в огледалото – останала е сама. Със собствената си пуста личност.

В Турция „Великолепният век” извърши революционна промяна в историческото говорене. Бурак Йозчивит, актьорът, който изпълнява ролята на смелия командир Бали бей, обяснява в документален филм за сериала: „Като малък гледах филми с Бали бей, в които той изглеждаше страшен и говореше на почти неразбираем език, чувствах го далечен и странен.” Сериалът дава на историческите персонажи съвременна реч, за да станат близки и понятни за широката публика.

За първи път вратите на харема са отворени пред света, визуализирайки в детайли „форми на живот”, които векове наред са били табу. Никой реално не знае как е бил организиран животът в харема. „Не е било прието да се говори за жените, нито пък да се пише за тях. Няма никакви документи от епохата, които да съобщават – „ето така е било”. Тези разкази ни ги дават европейците. Някои са били добре информирани, особено венецианците.” –  обяснява Лесли Пиърс, професор по османистика в Университета на Ню Йорк. Сценаристката Мерал Окай подчертава: „От самото начало заявихме – това е фикция, вдъхновена от историята. Влизайки в харема, направихме всички тези недосегаеми и уважавани персонажи по-близки до нас. Дадохме им материално съществуване като хора със страхове, гняв и страсти.” Именно този човешки, частен аспект на живота в харема скандализира общественото мнение в Турция. Висшият съвет за радио и телевизия на Турция (RTUK) излиза със становище, че сериалът е сгрешил, като е изложил на показ „интимността на една историческа личност” и трябва публично да се извини. Оставям на уважаемия читател да прецени дали историческите личности, особено такива с влияние върху цялата европейската история, могат да претендират за интимност векове след смъртта си. Така да се каже, авторските права върху интимността им не са ли изтекли вече? Харемът е исторически факт, той е съществувал, колкото това да не се харесва на тези, които протестираха с викове: „Аллах е велик!” пред сградата на телевизията, излъчваща сериала. Мегапродукцията се прави от хора учили и/или живели в чужбина, затова е трудно да бъдат манипулирани от консервативното обществено мнение в Турция.

„Великолепният век” възроди интереса към османското изкуство, създаде нови модни тенденции. Най-търсени в Истанбул в момента са кафтани, рокли, бижута и аксесоари, които имитират реквизита от сериала. За частни вили се поръчват копия на статуите, които Ибрахим паша донася от похода до Будапеща. Историческите книги за Османската империя се продават в неочаквано големи тиражи.

Европа е учудена, че такава богата и интересна личност като султан Сюлейман е останала извън нейното полезрение и все още не е бил експлоатиран нейния сюжетен потенциал. Успоредно с началото на излъчване на сериала във Франция, канал France2 спешно заснема документален филм за Сюлейман Великолепни в поредицата „Тайните на историята”[1]. Тук историци, романисти, наследници на династията смесват исторически анализи с пикантерии от вида: „говори се, че Хюрем е имала връзка с Ибрахим паша и затова искала да го отстрани от пътя си…”, а визуалният материал е почерпен не толкова от музея на Топкъпъ (няколко кадъра), колкото от… сериала „Великолепния век”. Документалната лента сякаш се опитва да бъде рекламен клип на сериала. Виждаме как фикцията, без изобщо да е имала такива амбиции, започва да секретира научно-популярен исторически дискурс; да провокира интерес към историческите факти. При това засичането на неточности, „грешки” и отклонения от историческото повествование не вредят на основния приказен дискурс, а сякаш го заздравяват.

Открий грешките

Историците единодушно са на мнение, че костюми във венециански стил не са се носели в палата. Според Явуз Бахадироглу, специалист по османска история: „Дори и да оставим настрана религиозния аспект, дрехи с такива деколтета и от такива ефирни материи не е можело да се носят и заради по-прозаични причини – от август до юни в двореца е било много студено. Ако Хюрем султан се е обличала така, скоро е щяла да умре от белодробно възпаление… Също така ми е много смешно, когато тя се разхожда из двореца със шишенце отрова. За 600-годишната история на Османската империя никой не е умрял от отравяне.” Параскива-Виктория Батарюк,доктор по средновековна археология от Университета на Яш, Румъния, открива още грешки на материалната култура в сериала – през тази епоха не е имало фасетирани скъпоценни камъни. Те са били заоблени. Така че великолепният пръстен със зелен изумруд, за който спорят Хюрем и Махидевран, се оказва от друга, по късна епоха. Историчката забелязва наниз люти чушки в кухнята на Шекер ага и тържествуващо съобщава – може би Сюлейман е бил в директна връзка с Кортес или Монтесума, за да получи подобна доставка в двореца?! Бюрото на Ибрахим паша също е незаконно пренесено в тази епоха, защото краката му са извити в стил Луи XVI (около 200 години след смъртта на Сюлейман). Освен това Ибрахим паша остава и без цигулката си – по онова време наистина са съществували цигулки, но изобщо не са се държели така и не са имали формата и размерите на днешните цигулки. „Ако чрез някаква магия Сюлейман възкръсне днес, то той не би си разпознал покоите, дрехите, предметите за всекидневно ползване и би си помислил, че е уцелил друга епоха.” Да, бихме му обяснили, че е уцелил нашето време, което се опитва да се приближи към една отдалечена епоха, като я стилизира, а не като я реставрира.