Тази статия не е за хора със слаби нерви!

Само който не е стъпвал в здравните ни институции не знае каква бездушност, жестокост и кошмар представлява да се сблъскаш с тях. Имаш чувството, че създадената организация там, не е в полза на болните и близките им, не е и за работещите там - лекари, медицински сестри, санитари. Тормозът е еднакъв и за двете страни. Ако здравната ни система се гърчи в мъки, то те са бял кахър на фона на това, което преживяват стотици болни и близките им ежедневно. В болницата и вкъщи, по предписание на здравната система.

Пази Боже един ден да научите, че ваш близък е с тежко и необратимо заболяване, че му остават месеци живот. Не знам дали не е по-добре в този случай просто да си останете вкъщи и да си преживеете заедно последните му дни. Здравната ни система не само няма да облекчи тези последни дни, ами ще вгорчи до невъобразими размери и дните на близките.

Този разказ не е за хора със слаба нервна система. Но е доказателство колко е мъртва българската здравна система.

Съмненията, че някой има определен вид тежко заболяване, специалистите могат да докажат само чрез изследването Ядрено-магнитен резонанс. И тук идва първото недоразумение. Не специалистите решават това, а чиновници от Здравната каса. Специалистите само изпращат предложението. Забележете - по болния или близките му. И втори парадокс. Започва чакането. Заседанията в касата за такива решения се провеждат веднъж седмично. Възможно е този петък вашата молба изобщо да не мине за разглеждане. Чувал съм за чакане с месеци, а често това е фатално. И ако нямаш някой познат да ти придвижи молбата, пиши се в някой друг живот. Разрешението за ЯМР /ако го получиш/, пак пациентът отива да си вземе и занесе до специалиста. Да ви припомня, че примерът е за човек със съмнения за тежко онкологично заболяване.
Стигаме до заветния ЯМР, където се сблъскваме с трето недоразумение. Броени минути преди да започне изследването, специалистите връщат пациента. Не може. Имал стенд на сърцето и е противопоказен ЯМР. Ами къде беше неврологът да каже, че не може? И защо в София пък може? Отговори без въпроси.
А трагедията продължава. Пак с познат човек, иначе не става, повярвайте /най-големият недъг на здравната система/. А когато иде реч за близък, искаш всичко да направиш, за да му помогнеш. Стигаме до скенер с контрастно вещество. И до неврохирурзите, които потвърждават най-тежката и ужасна диганоза. С изход по книга - не повече от 7-8 месеца живот. Тежка и дълга операция. Тук ще пропусна да разказвам в болницата подробности. Но една ще спомена: близките на пациента тичаха по коридорите за онези т.нар. "бъбречета", в които болният да се облекчи, излизайки от упойката. Останалото спестявам.
Иначе лекарите направиха, каквото можаха. Само дето не казаха, че ако това беше техен близък, щяха да му го спестят, защото е излишна травма за всички. Четвърто недоумение: няма като по западните филми /а може би и в действителност/ психолог до вас, всичко се стоварва върху психиката ви като онези грамадни топки, с които разрушават сгради.
Следват лъчелечение и химиотерапия. Тук парадоксите и недъзите са безброй. Апаратът се чупи, защото обслужва цяла Южна България. Или спираш процедурата по средата, или заминаваш да чакаш на опашка в Пловдив. Благодарен съм, че вече не е така, защото местният Онко център разполага от известно време със свръх модерна апаратура и се надявам това да помага на болните хора и да им спестява ужаса, че не могат да се лекуват. Химиотерапията. На четвъртия от шест приема, лекарствата свършват. Отново ако нямаш познат увисваш.
И нищо не свършва до тук. ТЕЛК - поредното "предизвикателство". Вероятно такива са изискванията, но е безумно да искаш от човек с такава диагноза доказателство от 10 лекари, при които той трябва да иде. Като например да потвърдят, че повече няма да стане, защото е вече парализиран. Туморът е притиснал центрове в мозъка, които са блокирали двигателната система. Или преглед при дефектолог /който пък не минава по здравна каса и си плащаш/, че повече няма да проговори?! И всичко това, за да получиш 30 или 50 лева на месец инвалидна пенсия /за определение 100% инвалид/, с които да му купят памперсите ... Всичко това е тичане по институции от единия край на града до другия, редене по опашки сред десетки други с подобни съдби. Сблъсък с изнервени служители, които недоумяват как така не знаеш какви документи да донесеш, на кои да са копие, кои да са оригинали, пък си забравил трети и т.н. и т.н. Време, в което абсолютно никой не мисли, че е по-добре да бъде прекарано до близкия, който си отива. Лекари в Спешния център, които ти крещят, че не са Бог, за да го върнат. Лекари, които като чуят по телефона заболяването, отказват да дойдат да му сложат катетър. Затова близките се научават да го правят. Лекари, които те изоставят да преживееш такъв мъчителен и нечовешки край, вместо да бъде открит някакъв хоспис, в който да се грижат подобаващо и близките да не бъдат травмирани до лудост. Броите ли колко станаха парадоксите, на които дължим ужаса и трагедията и които нямат нищо общо с най-голямата болка, че си отива най-близкият ти и ти с нищо не можеш да му помогнеш?

И всичко това на фона на постоянното източване на здравната каса и болниците. Което е друга тема.

Какво говорим за тежките болести с летален изход, като има безумни други ситуации. Например, ако личният ви лекар работи до обяд, а вие получите бъбречна криза в ранния следобед. Еми ще чакате до 19ч. с болките, докато ви приемат в Кабинета за неотложна помощ. Такава е системата!

Написах това с огромното си уважение към хилядите достойни лекари, които също като болните се борят с хаоса в здравеопазването. Всъщност здравната ни система е по-мъртва и от мъртвец. В дебрите й, освен болните, разболяват и здравите им близки. За рака може би ще открият панацея, но за нашата здравна система съм абсолютен песимист.