Но самият той щеше да води две листи, навярно най-дългите

Мина месец от деня след евроизборите, които демонстрираха очевидно, че вкопчването във властта няма бъдеще и че всички усуквания и запъвания само удължават агонията. Това хората го знаеха още преди година, сега и управляващите са принудени да се съобразят с волята на суверена. Избори ще има, независимо от всички протакания и хитрини от евтина селска вечеринка, които ни сервират попарените позитановци.
Да видим обаче какво щеше да стане, ако се бяхме вслушали в станишевите бълнувания. Да, в никоя история няма “ако”, но пък винаги си струва да се вгледаме в алтернативните сценарии на онова, което се случва. И така, да бяхме послушали объркания болен Станишев, сега щеше да почва предизборната кампания за изборите в края на юли. Листите вече щяха да са наредени и регистрирани. Понеже знаят, че дори 31 мандата са прекалено много, за да са сигурни, на Позитано щяха да текат реки от сълзи на пренебрегнати кандидати, прясно разбрали, че не влизат в периметъра на най-тясната клика. Много от тях вече щяха да ни заливат със соросоидски излияния на личните си катарзиси /следете, следете какво говорят днес онези, които преди година убедено и бодро внушаваха, че десетките хиляди на площада са платени, именно от Сорос, лумпени, либерасти и каквито още гадости се сетят – а че петното и шамара са истинският народен глас; оттук нататък всеки ден ще слушаме откровенията-открития на позитановски изпаднали от борда наглеци за правителството, Пеевски, банките, бизнеса, управлението/.
Но самият Станишев щеше да води две листи, навярно най-дългите. Щеше да е регистриран евродепутат и щеше на всеки репортер, попитал дали ще влезе в българския парламент, да отговаря с тънка клетвена усмивка, че отговорът е толкова очевиден, та чак въпросът е нелеп. Клетият Емил Георгиев от Екогласност нямаше да се е заклел като депутат, поради разпускането на събранието /а сега същият вика, че изобщо не се знае колко дълго ще депутатства, но нямало да е кратко!/. И още много, много нюанси има тази алтернативна картина – референдумът, задължителното гласуване, емисарите, обикалящи да натискат бизнеса за гласове, водопадите от пари на честния Бареков, пак за гласове /кой щеше да го финасира? Разривът щеше да се е отложил навярно – за “след изборите”; или пък щеше да е катализиран, и никакъв Бареков нямаше да има вече?/. Навярно, например,  в последния миг на 42-то събрание щяха да внесат законопроект гласовете на всички държавни служители да се броят за дадени на управляващите, но нямаше да успеят да го гласуват, защото щяха да се скарат помежду си.
Впрочем, да не забравяме, че правителството на Орешарски щеше да е дало оставка... След изборите щяха да си тръгнат към политическото небитие всичките... Заради което си мисля, че трябваше да послушаме Станишев.