За съжаление „фокусът активните борци срещу капитализма да станат капиталисти“ успя

Александър Йорданов – зам.-председател на СДС (1991-1993) и председател на 36 НС в интервю за Bulgariautre

Г-н Йорданов,  какво си спомняте за първия демократичен митинг в Бъгария и как изглежда днес той през призмата на времето, 25 години по-късно?

Би било грешно ако един народ брои своите важни и паметни дати по партийните форуми на една или друга партия. Не само е грешно, но е и глупаво. Затова и датата 10 ноември, на която тогавашната Българска комунистическа партия проведе своя пореден пленум има отношение към историята на БКП, но не и към историята на България.
А историята на БКП не се покрива с историята на България, защото животът и съдбата на българите са това, което прави  историята на една страна, а не просто историята на отделни партии в държавата. Казвам това, защото когато на 10 ноември БКП свали своя пръв ръководител Тодор Живков и му изказа благодарност, тя избра нов генерален секретар Петър Младенов и веднага след това, в следващите дни стартира акция за подкрепа на новото партийно ръководство. И част от тази акция бе и така нареченият първи свободен митинг на 18 ноември, на който основни говорители бяха бивши членове на БКП, както и сътрудници на Държавна сигурност. Но тогава ние все още не знаехме това. Лозунгите на този митинг бяха насочени срещу червената буржоазия, тоест срещу привилегиите на номенклатурата, срещу корупцията, но не и срещу модела, който бе създал тази червена буржоазия и корупцията в средите на номенклатурата. А моделът се наричаше БКП –партията на българските комунисти към този момент. И възглас „Долу БКП“ на този митинг нямаше. Нещо повече, това, което по-късно аз разбрах, че самите лозунги на митинга, които се скандираха тогава, плакатите, които се издигаха, са били предварително съгласувани между лидерите на неформалните организации тогава и новото ръководство на БКП. Съгласувани са били главно с Андрей Луканов.
Лесно е с късна дата да съдим онова време. Истината е, че тогава все още имаше страх, хората се страхуваха да протестират и да скандират открито срещу комунистическата партия и затова именно битката за демокрацията трябваше да започне с битка за освобождаване на хората от страха. И то постепенно стана с едно по-радикално антикомунистическо говорене. То беше нещо като щит, като предпазване на хората, освобождаване на хората от страха.

Писали сте много за този първи митинг. Какви ярки спомени пазите?

Това, което помня беше морето от народ. Никога преди това в София на едно място не са се събирали толкова много хора и толкова близо един до друг. Те просто бяха рамо до рамо. Това не ставаше дори на официалните манифестации, които организираше режимът по това време. Това събиране на хората един до друг, волята им да бъдат заедно, да започне промяна в България трябва да бъде уважено, трябва да бъде помнено. То заслужава добри думи. Убеден съм обаче и то от дистанцията на времето, че в началото несъмнено е съществувал сценарий за българския преход, за промяната, за преустройството, както го наричаха в началото. Какво представлява този сценарий? Най-важното в него бе номенклатурният елит на БКП и ръководният състав на Държавна сигурност по това време да не изпусне от контрол процесите в страната. И преустройството така да бъде реализирано, че всичко да стане като в кутиите на цирковите магове. Целта беше през вратата да влезе примерно един активен борец срещу капитализма в миналото, а след това от магическата кутия на промяната да излезе капиталист и дори олигарх. Така и стана. Може да се каже, че фокусът успя.
Можем да говорим не само за майсторството на тези циркови фокусници от началото, а и за цирковите асистенти от демократичните среди, които обслужиха фокуса, обслужиха червените магове и покрай тях също припечелиха, както печелят и асистентите на главния изпълнител в цирка. Това аз наричам побългаряване на прехода. Тоест трансформиране на държавната собственост, на държавния капитал в капитал на наследниците на номенклатурата на БКП и ДС. И мисля, че тук и ние от СДС имаме своята историческа вина пред България, защото ние облякохме прехода в добри намерения, членство в НАТО, членство в ЕС, обаче днес истината е по-различна. Тя е, че заплатата на учителката не стига да види Европа. Тя не може нито до Париж да стигне с тази заплата, нито до Берлин и до Лондон не може да отиде. Няма никакво значение, че може да мине границата без виза. Тя просто няма пари. След това много от хората, които бяха на този минтинг, аз съм любопитен каква е тяхната съдба. Но във всички случаи съм сигурен, че една част от тях бяха ударени жестоко в периода на прехода, а на други децата им сигурно са заминали да работят и живеят в чужбина, вероятно и между тези хора, които бяха на митинга има успели личности. Но като цяло преходът у нас, ако приемем, че на 18 ноември с този митинг избухва така да се каже началото на нашата промяна, този преход като цяло остави във всички нас тръпчивият вкус за несправедливост, нечестност, за някакъв режисиран, изигран добре сценарий. И тук аз се различавам много от днешните политици и анализатори, които казват, че преходът не е завършил. Аз смятам, че той приключил през 2007 година с приемането ни в ЕС, сега вече живеем седмата година на следпреходния период. Искам да вярвам, че какъвто си направим живота оттук нататък, такъв той ще бъде и дълги години занапред.  С други думи аз се обръщам малко с гняв назад, но искрено искам да продължим с надежда напред.

Като председател на 36 Народно събрание, как гледате на днешния български парламент ?  Много е крехко мнозинството, правителствдото също. Оптимист ли сте?

Искам да бъда оптимист, но обективно погледнато днешната ситуация продължава да бъде изключително трудна. Парламентът с тези осем  политически парламентарни групи и с много повече партии, защото във всяка една от тях има по няколко партии, представлява трудно работещ законодателен орган. Да се надяваме, че ще намерят формулата за работа, но не съм голям оптимист в това отношение. За съжаление мога да прогнозирам, че ще настъпят проблеми и в управляващата коалиция рано или късно. Всеки ще иска да вземе едни дивиденти за себе си, вместо да даде всичко от себе си, за да се реализират определени промени и реформи, които очаква обществото.  Много е трудна ситуацията. Имаме парламент, който може много лесно взаимно да се блокира и да не работи и едно правителство, в което трябва да се научат партиите, които го подкрепят наистина на солидарност, на общо работене, а не всеки да гледа как в един момент да се изниже от управлението с най-малко вреди за своя партиен рейниг. Иска се една саможертва, едно себеотдаване на каузата на България и на хората в страната. И аз посрещам одобрително първите действия на правителството. Смятам, че трябва да бъде подкрепяно поне в този начален период, когато наистина са ангажирани да работят.