Когато нямаш собствена история, рушиш паметниците на истинската

Трудно е да създаваш от нищо нещо. Или върху една откъсната, по силата на световната историческа драма територия и население, да градиш нова държава. И да създаваш съответната национална идентичност. Или както казват в Скопие, "идендитет".
А той, "идендитетот", си е мъка. И е все едно дали става въпрос за голямата Украйна, където днес Богдан Хмелницки стана национален предател, а Степан Бендера - национален герой, или за малката Македония. Срещу шиптари, сиреч албанаци, гърци, сърби, е лесно. Ама как да се докажем, че сме нещо по- различно от българите?
Идеята за македонска нация е дело на сръбския историк от 19 век Йован Цвиич, а през 1934 г. не друг, а Коминтерна я възприема като официална доктрина, която от теория трябва да се превърне в реалност. Изпълняват я безропотно, за съжаление, и българските комунистически деятели начело с Георги Димитров. И така се ражда македонската нация - "со книжевниот език", и" со история", започваща даже не от Александър Велики, а направо от Адам и Ева.
Медийната пропаганда е нещо лесно - хартията, да не говорим за виртуалното пространство, търпят всичко. По-трудно е обаче, когато става въпрос за материалните следи на цялото това хилядолетие, през което земите по двата бряга на Вардар са неотменна част от българското историческо, етническо и културно пространсто. Те тряваше да изчезнат.
И още кралска, но най-вече Титова Югославия се заема сериозно с проблема. Миленко Неделковски, който разби паметната плоча на Каймакчалан, е просто еманация на една почти вековна политика за заличаване на бългаската историческа принадлежност на Македония - от Свети цар Борис до цар Борис III.
Чукът, стоварил се върху паметната плоча в Каймакчалан, намираща се на самата граница, но по-скоро на гръцка територия, е наследник на хилядите други чукове, рушили безмилостно българските светини в продължение на десетилетия - в Ново село, Струмишко, в Мало Чичево, Прилепско, в село Беранци, Битолско в Дреново, Гевгелийско. В село Хума, също с чук, са строшени имената на загиналите български войници, слава Богу, че пирамидите са останали. Два пъти вече съсипваха паметника на полковник Каварналиев край Дойран. За системното заливане с боя и драскането с графити вече е скучно да се говори - това дори не е новина.А става дума за общо 483 паметници на загинали български офицери и войници през Първата световна война.
Но докато новоизградените паметници на сръбския крал Душан и Йосип Броз Тито се охраняват от полицията, скромната паметна плоча на Мара Бунева в Скопие се унищожава организирано всяка година. А тя е убила не друг, а сръбския префект Владислав Прелич!
Ето тук може би е "заровено кучето", както гласи народният израз. В Скопие все още управляват наследниците на старата югославска номенклатура. И тя е все така здраво свързана с Белград, като и преди четвърт век - и политически, и икономически, и чисто по роднинска линия, ако щете и дори - чисто носталгично. И именно тук се крие коренът на днешния проблем - "югоносталгията", която си е чиста проба продължение на старата сърбомания, налагана в югозападните български земи още от през 1912 г.
Трудно се ревизират решенията на Великите сили и собствените грешки. Неволно се сещаме за един плакат, издигнат преди години по време на баскетболен мач между Косово и Македония в Прищина от домакините: "Господ ви направи българи, а Тито - македонци!"
Но явно и на Господ му трябва време, за да се върнат нещата на мястото си. Или поне здравият разум да надделее над историческите обременености. Особено на Балканите.

Източник: standartnews.com