Пак ще се срещнем след десет години

Националната политика върви десет години след местната. В началото на новото хилядолетие депутати и коментатори се дивяха и цъкаха учудено с език при наличието на уникален, нов български патент за разчистване на корпоративни сметки на политическия терен. За по-младите читатели ще припомним, че през 90-те олигарсите правеха пари, бяха всесилни господари на държавата, но стояха далеч от прякото участие във властта.

Политическият модел бе двуполюсен, а Костов и Първанов бяха научили новите богаташи с бели якички да не се месят в пряко в предизборната и следизборната борба. Те даваха пари, поръчваха музиката, изискваха, но дотук. В замяна получаваха комфорт за развитие на законен или полузаконен бизнес, понякога ако си платиш повече политиците помагаха и за разправата с конкуренцията на икономическия фронт.

По някое време, обаче, бизнесът се умори да се разправя с всякаквите местни дерибеи, представители на голямата партия в столицата. И реши, че като му трябват хиляда гласа за да вкара свои хора в Общинския съвет, които да служат вярно, защо му е да плаща четири години на партията, като може да плати еднократно и оттам насетне да си ръководи хората. А защо не и кмет? Така само преди десет години станахме свидители на нечуван феномен: местните олигарси си направиха партии, с които щурмуваха кметства и общински съвети.

На много места успяха, неслучайно парламентарните партии нямат думата в общините, средоточие на огромни пари и интереси – по Черноморието и около зимните курорти. Но на национално ниво политиците съумяха да запазят донякъде своята автономия и суверенитет. Само че това продължи до днес. Защото към настоящия момент крещящо ясно изкристализира новият етап в трансформацията на политическата система у нас.

По-точно етапът е трети, вторият бе през 2001г. когато Царя разруши паритета между СДС и БСП. Сега вървим към модел, в който всеки олигарх ще си прави национална партия, с която ще претендира за властта и ще предлага този водещ за министър, онази мъжка секретарка за премиер. Много е възможно схемата да успее, но все пак крайното решение ще е в ръцете на избирателя. Чието свещено право на вот напоследък е доста често коментирано.

Ако Негово величество гражданинът пак отиде за гъби, то не заслужава правото да избира, пък камо ли задължение.